— Всичко хубаво, — сбогува се Мила, без желание да продължава този разговор, и влезе във входа. Качвайки се към втория етаж, Мила си представяше как ще види немощна старица, която едва-едва се движи из апартамента, влачейки пантофите си. И много се изненада, когато видя жизнената, дори бих казала разцъфнала бивша свекърва — за разлика от апартамента. Жилището беше в окаяно състояние; ремонт не беше правен още от времето, когато Мила бременна лепеше тапети на свекърва си. Мебелите отдавна бяха разклатени и държаха само на подпори и връвчици.
— Влизай, влизай, миличка — заговори с мазен глас бившата свекърва. Мила потръпна; не можеше да понася това нейно „миличка“.
— Казвам се Мила — поправи я тя.
— Така де, помня аз, миличка. Не съм съвсем изгубила ума си.
Мила подреди донесените продукти, а бившата свекърва сипа чай.
— Защо ми носиш продукти? Надяваше се да гладувам тук ли? Напразно — започна да се възпалява свекървата. Мила вече съжаляваше, че е дошла и мислеше да си тръгне веднага, но ѝ беше интересно защо я е поканила на гости.
— Нямам много време да стоя. Какво искате да ми кажете?
— Все така бързаш ти… Е добре де, ще кажа сега. Въпреки че съсипа живота на сина ми и моя живот също… Искам нещо да ти предложа — замълча малко свекървата и продължи: — Разбираш ли, нямам вече никого освен теб и твоя син. Той ми е внук все пак… Нали така? Наистина ли е мой внук?
