Изминаха вече двайсет години оттогава, и изведнъж – писмо.
След като свърши всичко у дома, Мила отвори писмото. В него бившата й свекърва я канеше на гости. Мила дори не се замисли какво може да иска бившата свекърва. Помисли си: „Интересно, откъде ли знае адреса ми?“ Мила отдавна беше омъжена повторно и неведнъж бе сменяла жилището си. Показа писмото на съпруга си, а той каза: „Отиди, все пак може да има нужда от помощ старицата. Все пак тя е родната баба на сина ти. Свекървата може да е бивша, но баба – никога.“
И Мила тръгна. Бившата й свекърва все още живееше в същия панелен апартамент. С противоречиви чувства Мила вървеше през двора към входа. От една страна й беше жал за старицата, от друга – тази жена толкова години не искаше да знае нито за Мила, нито за внука си. Когато стигна до входа, вратата се отвори и излезе млада жена. Тя огледа внимателно Мила и попита:
— Вие ли сте Мила? — след като получи утвърдителен отговор, продължи: — Аз съм социален работник. Грижа се за вашата баба.
— За моята? — учуди се Мила.
— Разбира се, за вашата! Освен вас тя няма никого, а вие напълно сте я забравили. Аз й помогнах да ви намери. Не може така да се държите със старите хора — укори я младата жена.
— Неочаквано… — усмихна се криво Мила. — Недейте да съдите за неща, които не знаете.
— А какво не знам? — предизвикателно каза социалната работничка. — Вие изоставихте старицата без никаква помощ! Тя ми разказа колко жестока сте били с нея и със сина й.
