Никой не знае колко му е отредено на тази земя. Понякога и здрави хора изгарят до основи за един миг. Точно така се случи с Илиян.
В разцвета на кариерата, семейството, големите планове го покоси страшна болест и бърза кончина.
След такова нещо, обикновено всички роднини и познати започват да преосмислят живота си. Острото усещане за собствената крайност става осезаемо.
Затова бабите на малкия Никола, който беше само на две години, се стегнаха към нотариусите.
Но преди това отидоха при Елена, за да обсъдят подробностите.
Елена ги приемаше една по една и казваше почти едни и същи думи.
– След Илиян остана апартаментът, който той искаше да остави на Никола. Ама завещание не написа! И слава Богу, защото иначе проблемите нямаше да имат край!
Нали го давахме под наем, а ако беше преминал към Никола, щеше да има много документи за оправяне, за да продължим да го даваме под наем!
А така апартаментът мина при мен като вдовица и проблемите са по-малко.
– А ти какво предлагаш, Елена? – попитаха я и свекървата, и майката ѝ.
– Предлагам това – Никола ще може да встъпи в наследство чак след шестнадесет години! А ако с вас се случи нещо дотогава?
Малко ли ми са проблемите в живота? И без това останах сама! Как ще отглеждам сина си? А ако вие напишете завещание на мое име, поне от едната страна няма да ме боли глава!
Ако доживеете до пълнолетието на Никола, тогава веднага ще прехвърлите завещанието директно на него!
Никой не бързаше към оня свят – това е ясно – но пък винаги е почетно да улесниш живота на овдовялата майка.
Единственото обещание, което взеха от Елена бабите на Никола беше: ако апартаментите преминат към Елена, тя ще ги прехвърли на Никола щом навърши осемнадесет години.
Елена даде такова обещание.
До пълнолетието на Никола нито една от бабите не доживя. Но докато бяха живи винаги се стараеха да помагат на Елена в отглеждането му. А когато взимаха момчето при себе си понякога казваха:
– Като пораснеш ще имаш щастлив живот! И моя апартамент ще ти остане! Щеш ли сам там да живееш – добре; щеш ли като мама под наем да го дадеш – пак добре; а ако поискаш – продай го!
Докато беше малък Никола тези думи не разбираше. Но с времето започнаха някакви мисли у него да се оформят. Само че съвсем не такива каквито би разбрал или запомнил възрастен човек.
Никола разбра и запомни само едно: когато порасне ще има свой апартамент. Това се отпечата в съзнанието му; подробностите нямаха място в главата му като дете или тийнейджър.
Когато навърши осемнадесет години попита майка си:
– Какво става с моя апартамент?
– И какво смяташ сега да правиш с него? – попита Елена. – Още не си завършил учене, а трябва и сметки за жилището да плащаш!
И как мислиш въобще самостоятелно? Можеш ли сам готвиш? А пералнята знаеш ли как работи? Никола, ти даже стаята си не можеш сам подредиш! В какво ще превърнеш апартамента?
– Ъъъ… – замисли се Никола.
– Сине мой, аз те храням, поя те обличам те обувам те чистя след теб всичко правя! Лошо ли ти е при мама? Да не би някак те обиждам?
– Не мамо всичко е наред – поклати глава Никола.
– Тогава живей тук! Учи! Стъпвай здраво! Когато решиш че вече можеш самостоятелно тогава ще ти дам апартамента! – каза Елена. – Макар че ергенският живот е опасен!
Глупости можеш много натвориш! Не знам… но аз бих ти препоръчала недей бърза от мама още докато не се ожениш!
Все пак някой трябва за теб грижи да полага! Мама цял живот няма как зад теб всеки ден ходи!
Този разговор конкретизира въпроса: апартаментът ще бъде негов; но майката беше права — още му беше рано самостоятелно „на свои хлябове“.
Никола завърши образованието си получи професия започна работа. Запозна се с Милена — връзката им потръгна добре. След няколко години стана дума за сватба — тогава пак повдигна въпроса за апартамента.
