Жилището е съвместно придобито имущество! Ти какво, съвсем ли си луда? Утре отивам при юрист и подавам иск!
Мария се засмя.
– Илиана, явно не сте внимавали в училище. Жилището ми е наследство. Това не е съвместно придобито. Дори Иван няма никакви права тук. Така че събирайте си тенджерите и се връщайте в двустайния си апартамент в Правец.
– Как смееш?! Да те… – гласът ѝ премина във вик, а после секна. Явно сама затвори.
Край. Сега – по възрастному.
На следващата сутрин Мария, облечена в строга тъмносиня блуза и с прибрана коса на опашка, вече седеше при юриста. Документите за жилището, извлечение от завещанието, справки от данъчната – всичко беше подредено на купчина.
– От юридическа гледна точка вашият съпруг няма никакви права върху жилището – сухо потвърди юристът, прехвърляйки документите. – При развод нито вие, нито той имате претенции към имущество, получено по наследство.
– Чудесно. – Мария кимна. – Тогава подгответе молбата за развод. Без делба на имущество. Без излишни разговори.
Юристът се усмихна леко:
– Бързо действате. Обикновено дамите на вашата възраст дълго се колебаят.
– Колебах се последните петнадесет години. Вече нямам време за това.
Излизайки от офиса, тя за първи път от много време си позволи да си купи кафе за из път и тръгна пеша. Мина покрай магазините, покрай забързаните хора. Миришеше на печено месо от близката закусвалня; отвън долитаха лай на кучета и клаксони на коли.
А животът продължава…
Телефонът завибрира: СМС от Даниела:
„Е какво стана? Разведе ли се? Или още мислиш?“
Мария се усмихна и бързо написа:
„Мисля… че трябва да намеря телефон на майстор за аларма. За всеки случай.“
Не бе успяла да прибере телефона си, когато пак звънна: Иван. Естествено — петдесет и първи път днес.
– Е, Мария… – гласът му беше жалък и смачкан. – Хайде без това… Сериозно ти казвам… Защо така? Нали сме семейство… Успокой се… Аз… разбрах, че сгреших… Просто… Илиана просто… ти я познаваш…
– Познавам я – прекъсна го тя студено. – Знам много добре коя е тя за теб през последните двадесет години — твоят основен мозъчен център! А ти, Иванчо… мислиш с гръбначния мозък!
– Ох, почваш пак… – Иван дръпна от цигарата; чу се щракване на запалката му.– Айде стига де… Ще поживеем малко разделени… ще помислим… Защо реагираш като дете…
– Да помислим! Ти — в бърлогата с Илиана, аз — в моето жилище! Без вас! От днес! Официално!
– Почакай малко… – Иван едва дишаше от яд.– Мислиш ли че ще те оставя ей така?! Ще видим кой кого…
– Ох, Иван — засмя се тя.– Ти ме пусна преди много време… Просто още не си го осъзнал.
– Я върви по дяволите! — трясна той слушалката.
Най-после!
Вечерта входът ехтеше от истерични писъци:
— Отвори бе Мария! Отваряй веднага! Ще извикам полицията! Аз ще ти покажа!… Ти ще видиш…
Гласът на Илиана трепереше и преминаваше в кашлица; блъскаше по вратата с ръце и крака.
Мария включи чайника; метна халат през раменете си и пристъпи към входната врата да погледне през шпионката: отпред стоеше познатата бяла „седмица“. Иван седеше вътре със сведена глава върху волана.
Тя спокойно набра 112:
— Здравейте! На адреса пред входа група граждани нарушават реда: заплашват ме, блъскат по вратата ми и крещят — моля изпратете патрул!
— Приехме сигнала ви; патрул тръгва натам.
След десетина минути пристигнаха двама — млад сержант с дълъг нос и възрастен колега със сурово лице като началник на затворническа охрана.
— Какво имаме тук? — тежко въздъхна старшият.— Пак семейни скандали?
Илиана веднага включи драмата:
— Ох миличък! Изгони ни навън собствената майка на мъжа ми! Представяте ли си?!
Сержантът безразлично погледна таблета си и почука нещо с пръст:
— Така… На кого е жилището?
Мария мълчаливо подаде документите:
— На мен е — наследство е мое!
Сержантът кимна към колегата си:
— Ясно всичко тук.— Госпожо гражданке, тук сте излишни; това е частен имот — може да влизате само с разрешение на собственика; такова няма.— Елате с нас да ви напишем акт за нарушение на обществения ред!
— Да те вземат дано!… — просъска Илиана вече под ръката им…
— И ти запомни добре това, Иване,— Мария излезе до стълбищната площадка докато гледаше как Иван бързо излиза от колата.— Моята доброта свърши! Оттук нататък всичко ще бъде според закона: подавам молба за развод; забравете този адрес завинаги! Вие вече не сте никои за мен!
Иван шумно преглътна погледнат надолу; раменете му увиснали…
— Мария… защо така…
— Аз ли? — Мария се изпправи гордо срещу него.— Аз съм свободна вече Иване… И щастлива.— А ти си голям човек: иди при майка си; живейте дълго… И най-добре далеч оттук!
Трясък на врата…
Този път завинаги.
Тишина…
И знаете ли… изведнъж стана толкова леко както никога досега…
Край
