Мария усети как по шията ѝ се разля гореща вълна — гняв, примесен с обида, унижение и диво желание да грабне първата попаднала ѝ тиган и да я запрати.
— Вие двамата съвсем ли изкукахте?! — тя с треперещи ръце посочи към вратата. — Пътят ви е открит! Събирайте си нещата и обратно в колата. Бързо!
Иван въздъхна шумно, поклати глава.
— Ох, Мария… Знаех си, че си трудна. Но чак толкова… Хайде, Илиана, да постоим малко във входа. Нека се успокои.
Той се обърна, но Илиана не помръдна от мястото си.
— Не. — Тя упорито изпъна шия. — Оттук няма да мръдна. Иван, взимай багажа. После нека пробва да ни изгони.
— Какво?! — Мария се наведе напред. — Аха, така ли било?
Тя хукна към коридора, дръпна ключовете от рафта и ги стисна в юмрук, след което се стрелна към вратата.
— Иван, избирай: или веднага събираш Илиана и изчезвате оттук, или веднага викам полиция! Член двеста и три — самоуправство! Или мислиш, че не знам как нямате право без моето съгласие дори на прага да стъпите?
— Ох, стига вече с тези истерии… — Илиана извъртя очи. — Полиция… Истински цирк!
— Циркът го направихте вие тук! — изкрещя Мария. — Имам всички документи! Апартаментът е МОЙ! Дори десет районни полицаи да доведете – няма да получите и педя оттук!
Иван въздъхна тежко и прокара ръка по лицето си.
— Защо така? Нали сме семейство…
— Семейство?! — изръмжа Мария. — Семейство е когато има уважение! А вие сте паразити! Висите ми на врата и още ми казвате кого мога да пускам у дома си и кого не!
Илиана пристъпи напред с изпънат показалец.
— Я слушай… Щом си толкова неблагодарна и щом за мъжа ти не ти пука – за майка му още по-малко – ще кажа направо: ти си змия! Да-да! Змия! И Иван напразно се ожени за теб! Още отначало му казвах – нищо добро няма да излезе. А той не ме послуша. Сега сам да му мисли…
Рязко се завъртя, грабна кутията от пода и я запрати със сила в стената.
Кутията се разпиля с трясък – посипаха се чинии, чаши; нещо се счупи; нещо затропа по пода.
Мария застина на място.
— Край… — процеди тя през зъби. — Сега вече е край на всичко.
Тя хукна към коридора, нахлузи якето си, грабна телефона и без да поглежда назад извика:
— Пет минути ви давам! Ако след пет минути още сте тук – виквам полицията и подавам молба за развод! Разбрахте ли? За-вод!
С трясък затвори вратата зад себе си и излетя на стълбищната площадка.
Вдишай. Издишай.
Дишай дълбоко… дишай…
Телефонът трепереше в ръката ѝ. Мария намери контакта „Ключар – брави“.
— Ало, Павел? Спешно е. Да – спешно днес. След час най-късно. Не вечерта – СЕГА трябва смяната на бравите. Всички врати!
Слезе надолу по стълбите покрай колата на Иван пред входа; той седеше зад волана и пушеше цигара; Илиана пишеше нещо на телефона със свито чело; двамата дори не я забелязаха.
— Готово е вече, Даниела. — Мария сложи телефона до ухото си.— Реших окончателно: повече няма какво да чакам; двамата могат спокойно да вървят където искат!
— Ето това е правилното решение.— Даниела въздъхна тежко.— Действай както трябва; после ще видим кой кого ще надделее…
Мария притвори очи силно стиснала юмруци:
— Утре подавам молба за развод.
Думите прозвучаха глухо; сурово; без истерия или сълзи.
***
Мария стоеше на прага на апартамента си опряна с рамо о касата и гледаше как ключарят внимателно проверява новите брави.
— Готово е вече.— каза мъжът със син работен панталон докато прибираше инструментите.— Надеждни са – дори с таран трудно ще ги разбият.— Само никому недей повече дават ключове: нито роднини нито познати ясно?
— Ясно.— кимна Мария.— Огромно благодаря ви… Ако знаете само колко ме спасихте днес…
— Ох госпожо,— ухили се ключарят,— само днес имам три като вас… Явно хората масово сключват бракове по глупост а после сменят бравите…
Вратата зад него хлопна плътно със сух приятен звук… Тишина… Сладка плътна тишина без Иван или неговата майка…
Мария бавно премина през коридора… Вдишване–издишване… Главата ѝ още бръмчеше… Ръцете ѝ трепереха… Но вътре… вътре за пръв път от години насам сякаш имаше простор…
Край… Достатъчно… Край на тази комедия…
Телефонът завибрира:
„Иван: Какво правиш? Половин ден стояхме пред вратата с мама ти! Отвори поне поговорим като големи хора.“
Големи хора? – присви устни Мария.– А когато ме поставяхте пред свършен факт това ли беше „по големски“?
Не отвърна нищо; просто го блокира веднага… Последва обаждане:
– Най-накрая!…– изпищя Илиана.– Какво измисли пак бе вещица?! Мислиш ли че ти тук командваш?!
