– Той не е вещ, че да го връщам! – извика Емилия. – Той е мой! Аз по нощите не съм спала заради него, отгледах го! Аз го…
В този момент влезе Теодор. Беше чул всичко. Стоеше на прага – бледен като платно.
– Мамо? Нели? За какво… за какво говори тя? Какъв… син?
Изабела се хвърли към него.
– Теодор! Сине! Аз съм твоята майка! Разбираш ли? Родната ти!
Теодор я гледаше като привидение. После погледна към Емилия.
– Мамо… това вярно ли е?
Емилия закри лицето си с ръце и се разплака.
И тогава Нели избухна.
Тя, тихата, мълчалива Нели, пристъпи към Изабела и й удари такъв шамар, че онази отхвръкна към стената.
– Мръсница! – изкрещя Нели, а в този вик имаше всичко – осемнадесет години унижение, разбит живот, обида за майката. – Майка?! Каква майка си му ти?! Изостави го като кученце! Знаеше ли ти, че майка ми заради теб не можеше да ходи по селото, сочеха я с пръст?! Знаеше ли ти, че аз… аз заради твоя „грях“ останах сама?! Без мъж, без деца! А ти… дойде?! Да вземеш?!
– Недей, Нели! – шепнеше Емилия.
– Трябва, мамо! Стига толкова! Достатъчно сме търпели! – Нели се обърна към Теодор. – Да! Това е твоята майка! Която те натресе на моята майка, за да върши „работа“ във Велико Търново! А тази тук – посочи тя Емилия с пръст – е твоята баба! Която живота си в калта затри заради вас двете!
Теодор мълчеше дълго. После бавно пристъпи до плачещата Емилия. Коленичи пред нея и я прегърна.
– Мамо… – прошепна той. – Мамичке.
Вдигна глава и погледна Изабела, която държейки се за бузата си се свличаше по стената.
– Аз нямам майка във Велико Търново – каза тихо и твърдо той. – Имам една майка. Ето я тук. И сестра.
Изправи се и хвана ръката на Нели.
– А вие… лельо… тръгвайте си.
– Теодор! Синко! – зави Изабела. – Ще ти дам всичко!
– Имам всичко необходимо – отсече Теодор. – Имам майка. И сестра. А вие нямате нищо.
***
Изабела замина още същата вечер. Мъжът ѝ беше видял цялата сцена от колата си и дори не слезе оттам. Казват, че след година все пак я напуснал; намерил друга жена, която му родила дете. А Изабела останала сама със своите пари и своята „красота“.
Теодор не замина за Велико Търново. Записа се в областния град да учи инженерство.
– Мамо, тук съм нужен аз. Нов дом трябва да строим.
А Нели… Какво стана с Нели? В онази вечер сякаш изхвърли тапа от себе си с онзи вик; оживя някак изведнъж на тридесет и осем години разцъфна като цвете през пролетта. Даже агрономът — същият онзи дето жените шушукаха по негов адрес — започна да я заглежда; хубав мъж беше — вдовец.
Емилия ги гледаше през сълзи — но вече от щастие плачеше този път.
Грях беше сторен някога — ала едно майчино сърце може да покрие всякакви грехове.
—
Автор: Милена
