Така и летяха годините.
Теодор навърши осемнадесет.
Порасна – за чудо и приказ. Висок, сини очи, като… като Изабела. Весел, работлив. Душа даваше за майка си (тоест Емилия). И за сестра си Нели – също. По това време Нели вече напълно се беше примирила със съдбата си. Работеше като старша медицинска сестра в районната болница. „Стара мома“ – въздишаха зад гърба ѝ. Тя самата отдавна беше сложила кръст на себе си. Целият ѝ живот беше посветен на майка ѝ и на Теодор.
Теодор завърши училище с медал.
– Мамо! Ще замина за Велико Търново! Ще кандидатствам в Бауманския университет! – обяви той.
На Емилия ѝ се сви сърцето. Във Велико Търново… Там е Изабела.
– А може би в нашия, областния? – плахо предложи тя.
– Какво говориш, мамо! Трябва да се пробвам! – засмя се Теодор. – Аз още ще ви покажа на теб и Нели! Ще живеете в дворец!
И в деня, когато Теодор положи последния си изпит, пред портата им спря лъскава черна чуждестранна кола.
От нея слезе… Изабела.
Емилия ахна. Нели, която тъкмо излизаше на верандата с кърпа в ръце, застина на място.
Изабела беше към четиридесетте, но изглеждаше сякаш е излязла от корицата на списание. Слаба, облечена в скъп костюм, цялата обсипана със злато.
– Мамо! Нели! Здравейте! – пропя тя и целуна смаяната Емилия по бузата. – А къде е…
Тогава видя Теодор. Момчето стоеше и бършеше ръцете си с парче плат – бил е в обора.
Изабела замлъкна. Гледаше го без да откъсва очи. После очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Теодоре… – прошепна тя.
– Здравейте – учтиво каза Теодор. – Вие сте… Марина? Сестра ми?
– Сестра… – повтори като ехо Изабела. – Мамо, трябва да поговорим.
Седнаха вътре в къщата. Изабела извади от чантата си кутия тънки цигари.
– Мамо… Имам всичко: дом, пари, съпруг… Но деца нямам.
Заплака и размаза скъпия си грим по лицето.
– Опитахме всичко: ин витро… лекари… Безполезно е. Съпругът ми се ядосва. А аз… аз повече не издържам…
– Защо дойде тогава, Марина? – попита глухо Нели.
Изабела я погледна през сълзи:
– Дойдох за сина ми…
Емилия скочи:
– Луда ли си?! Какъв син?!
– Мамо, не крещи! – повиши глас и Изабела. – Той е мой! Мой е! Аз го родих! Аз ще му дам живот! Имам връзки! Ще го уредим във всеки университет! Ще му купим апартамент във Велико Търново! Съпругът ми… той е съгласен! Разказах му всичко!
– Разказа ли? – ахна Емилия.– А за нас разказа ли му? За това как ме заклеймиха с позор? За това как Нели…
– Какво пък толкова Нели?! – махна с ръка Изабела.– Стояла си на село и пак ще стоиш там още дълго! А Теодор има шанс! Мамо, дай ми го обратно! Ти ми спаси живота тогава — благодаря ти — а сега върни ми сина!
