– Каква разлика има! – изпищя Изабела. – И сега какво?! В дом за сираци ли да го дадем? Или да го оставим в зелето?!
Сърцето на Емилия се сви. Как така – в дом за сираци? Внука ѝ?
Тази нощ Емилия не мигна. Обикаляше из къщата като сянка. А призори седна на леглото при Изабела.
– Нищо, – каза твърдо тя. – Ще го износим.
– Мамо! Как така?! – Изабела скочи. – Всички ще разберат! Позор!
– Никой няма да разбере, – отсече Емилия. – Ще кажем… че е мой.
Изабела не можеше да повярва на очите си.
– Твой? Мамо, добре ли си? На четиридесет и две си!
– Мой, – повтори Емилия. – Ще замина при леля ти в района, уж да помагам. Там ще… там ще поживея известно време. А ти се връщай в града си. Учи се.
Нели, която спеше зад тънката преграда, чу всичко. Лежеше, захапала възглавницата, а сълзите ѝ се стичаха по бузите като порой. Жал ѝ беше за майка ѝ. А от сестра си ѝ беше противно.
***
След месец Емилия замина. Селото пошушука и забрави. А след половин година тя се върна. Не сама. Със син плик.
– Ето, Нели, – каза тя на пребледнялата си дъщеря, – запознай се. Брат ти… Теодор.
Селото ахна от изненада: та това е „тихата“ Емилия! Това е вдовицата!
– От кого ли е? – пак засъскаха жените по селото. – Да не е от председателя?
– Не бе, той е много стар вече! От агронома ще да е! Той хубав мъж и самотен!
Емилия мълчеше и търпеше всички клюки по свой адрес. Започна животът ѝ — тежък и неблагодарен: чанта на пощальонка през рамо, работа във фермата и сега безсънни нощи покрай бебето Теодор, който растеше неспокоен и ревлив. Емилия едва издържаше на крак; Нели помагаше колкото можеше — миеше пелените без дума да каже, люлееше „брата“ си мълчаливо; а вътре в душата ѝ всичко кипеше.
Изабела пишеше от града: „Мамо, как сте? Толкова ми липсвате! Пари още нямам — едва свързвам двата края сама… Но скоро ще ви изпратя!“
Парите дойдоха след година — сто лева и дънки за Нели, които ѝ бяха поне два номера малки.
Емилия се въртеше като пумпал; до нея винаги беше Нели — нейният живот също тръгна надолу: момчетата я заглеждаха и после я отбягваха — кой ще вземе булка с такова „зестра“? Майка лекомислена, „брат“ копеле…
– Мамо… може би трябва да разкажем истината? – каза веднъж Нели вече навършила двадесет и пет години.
– Какво говориш, дете! – изплаши се Емилия.– Не бива! Ще съсипем живота на Изабела! Тя там… омъжила се е за добър човек.
Изабела действително бе „уредена“. Завърши институт и се омъжи за някакъв бизнесмен; замина във Велико Търново; пращаше снимки: ту от Египет, ту от Турция — истинска градска фръцла на снимките си; за „брата“ никога не попита нито веднъж; само Емилия ѝ пишеше: „Теодор тръгна първи клас — носи шестици.“
Изабела отвръщаше с подарък — скъпа играчка напълно ненужна в селския живот.
***
Така летяха годините…
