Емилия в селото я осъдиха още същия ден, в който коремът ѝ започна да личи под блузата. На четиридесет и две години! Вдовица! Какъв срам само! Мъжът ѝ, Иван, беше погребан на гробището преди десет години, а тя – ето ти на, забременяла без мъж.
– От кого е? – съскаха жените при кладенеца.
– А кой да знае тая развратница! – пригласяха им. – Тиха, скромна… а виж я къде стигна!
– Момичетата още не са се омъжили, а майката се развява! Позор!
Емилия не гледаше никого. Връща се от пощата – тежката чанта на рамото си носи, – а очите ѝ вперени в земята. Само устните ѝ се свиват. Ако знаеше как ще се обърне всичко това, може би нямаше да се забърква. Но как да не го направи, когато собственото ѝ дете плаче с горчиви сълзи?
А всичко започна не от Емилия, а от дъщеря ѝ Изабела.
Изабела не беше просто момиче – тя беше като картина. Копие на покойния си баща Иван. И той беше красавецът на селото – русокос, синеок. Такава беше и Изабела. Цялото село я гледаше с възхищение. А по-малката, Нели – тя приличаше изцяло на Емилия: тъмнокоса, с кафяви очи, сериозна и незабележима.
Емилия обожаваше дъщерите си. Обичаше ги и ги отглеждаше сама като прокълната. Работеше на две места: през деня пощаджийка, вечер миеше във фермата. Всичко за тях правеше, за своите деца.
– Вие трябва да учите! – казваше им тя. – Не искам цял живот да сте като мен в калта и с тежка чанта на рамо. Трябва в града да идете, хора да станете!
Изабела замина за града без усилие – сякаш литна навън от гнездото си. Постъпи в търговския институт и веднага там я забелязаха. Пращаше снимки: ту е в ресторант, ту с модна рокля облечена. И годеник си намерила – не кой да е, а синът на някакъв началник. „Мамо, обеща ми кожено палто!“ – пишеше тя.
Емилия се радваше искрено за нея. А Нели мълчеше намусена; след училище остана в селото и започна работа като санитарка в болницата. Искаше да стане медицинска сестра, но парите не стигаха: цялата майчина пенсия по загуба на издръжник и заплатата на Емилия отиваха за Изабела и нейния „градски“ живот.
***
Това лято Изабела пристигна у дома различна: не както обикновено шумна и пременена с подаръци; а тиха и някак пребледняла. Два дни не излезе от стаята си; на третия ден Емилия влезе при нея и я завари разплакана върху възглавницата.
– Мамо… мамо… изгубена съм…
И разказа всичко: годеникът ѝ този „златен“ човек я използвал и после зарязал; а тя вече била в четвъртия месец.
– За аборт е късно вече, мамо! – хлипаше Изабела.– Какво ще правим? Той дори не ще да ме познае! Каза ми: ако родя – няма стотинка да даде! А мен ще ме изгонят от института! Животът ми… свърши!
Емилия седеше като попарена.
– Ти… ти как можа така бе дете… защо не се пази?
