— Възможно ли е такова нещо? – попита Моника. – Това не е истина, това не може да бъде! – С последни сили тя се откъсна, хвърли се към носилката. Някой ѝ инжектира нещо в ръката и тя веднага се отпусна.
Линейката потегли.
— Хайде да влезем вътре, ще измръзнеш. Вече не можеш да му помогнеш, — Никола я задържа да не падне.
Моника позволи да я въведат в къщата. Краката ѝ отказваха, подгъваха се, всичко в главата ѝ беше объркано. Никола я настани на дивана, на който съвсем наскоро дремеше Илиян.
— Остави ме сама, моля те — каза Моника.
— Сигурна ли си?
Тя закри лицето си с длани и отново заплака. Моника така и не мигна повече тази нощ. На сутринта се обади на работа и предупреди, че няма да дойде. Облече палтото си и излезе навън в сивия есенен изгрев. У съседите кучето виеше, чуваше се дрънчене на синджир.
Онзи храст през уикенда Илиян го беше подрязал, беше почистил падналите листа… Плочките по пътеката от портата до къщата блестяха от росата. И тях ги беше наредил Илиян. До гаража стоеше неговата кола… Където и да погледне, всичко напомня за Илиян, всичко е направено с неговите ръце, навсякъде са неговите вещи. Той го има, а него го няма.
Моника вдигна подпухналото си от сълзи лице и с червени възпалени очи впери поглед към небето, покрито с плътна сива завеса. Бързо започваше да се разсъмва.
— Теб те няма — каза високо към небето тя. — Ако Те имаше тук, нямаше да позволиш той да умре — прошепна тя и се прибра вкъщи.
После се обади на роднините на мъжа си, на дъщеря му. Тя повика майка си и обещаха да дойдат за погребението. Най-накрая позвъни на собствената си майка.
— Кога е погребението? Какво говоря… Аз тръгвам веднага — каза тя.
Моника се облече и извика такси за болницата – нямаше сили сама да кара кола в това състояние. Всичко вършеше механично. Някой идваше, казваше някакви думи, предлагаше помощта си. Вратата на къщата стоеше отворена през цялото време. Моника прехвърли всички грижи върху майка си – нямаше сили за организацията на погребението. Да го погребеш означаваше да признаеш окончателно отсъствието на Илиян – а това Моника просто не можеше да приеме.
Попита лекаря, който ѝ издаде смъртния акт дали би могла да спаси мъжа си ако „Бърза помощ“ беше дошла навреме?
— Не… почти мигновена смърт беше това… За съжаление понякога така става… Не обвинявайте никого… нито себе си…
Помни само как всичко плуваше пред очите ѝ; краката отказваха; почти я носеха до гробището; последно пристъпила до Илиян – толкова близък и вече толкова чужд човек; изобщо не приличаше на предишния Илиян… Възможно ли е човек така бързо да се промени? Паднала върху него; притиснала го; усетила под себе си твърдото студено тяло… И загубила съзнание…
Понякога Моника разбираше всичко ясно; друг път сякаш бе замаяна или насън… Домът постепенно опустя…
— Дете мое… трябва вече да тръгвам към вкъщи… Баща ти е сам там; краката му са зле…
— Тръгвай — едва чуто отвърна Моника.
— А може би ще дойдеш с мен? Ще ти олекне малко — заедно ще ни е по-леко…
— Не… После пак ще трябва тук да се връщам… Тръгвай ти… Аз ще издържа…
Моника изобщо не вярваше в това… Но много ѝ се искаше никой повече да не ѝ пречи – само тя със спомените за всеки миг живот с Илиян… Толкова много щастливи моменти имаха… Струваше ѝ се че той още е тук – у дома… Чува нощем дишането му… скърцането по стълбите под тежестта му… Но какво ли би казала майката ако чуеше това? Щеше сигурно само още повече тревога за Моника…
Не… Не полудява… По-ясен ум никога досега не е имала… Просто трябва всичко до най-малкия детайл пак-пак-пак във въображението си преживява… Докато помни – Илиян живее! И винаги ще бъде с нея…
Нищо друго освен спомените ѝ не остана… И любовта…
„Не крийте сълзите си! Не затваряйте мъката навътре! Искате ли ви се плаче – плачете! Искате ли ви се крещи – крещете! Все едно какво ще кажат приятели или съседи: тяхната болка ли носите?! Вашата болка иначе просто няма как човек сам-самичък издържи…”
Златка Мартинов
