Но най-накрая те имаха голяма, поддържана къща. Всички кредити бяха изплатени, дълговете върнати, оставаше само още една година да се плащат издръжките. Сега можеше да се наслаждават на живота…
***
— За какво се замисли? — попита Илиян.
Моника потрепери. Ето колко се беше увлякла в спомените си.
— Нищо. Просто си спомних… Но ти изглеждаш някак пребледнял.
— Уморен съм. Денят беше напрегнат. — Илиян стана от масата, протегна се и прозина.
— Върви, почини си — въздъхна Моника. — Аз ще измия съдовете.
Когато приключи с миенето и влезе в стаята, Илиян седеше на дивана пред тихо работещия телевизор, облегнат назад и дремеше.
— Илияне, хайде да лягаш — разтърси го тя за рамото.
Той вдигна глава и отвори очи.
— Май съм заспал. Днес нещо не съм на себе си.
— Не ти се струва. Върви, лягай си. Скоро ще дойда при теб.
Илиян потри очи с юмруци, стана, целуна Моника по бузата и отиде в спалнята.
Моника провери дали всички врати са заключени, изгаси лампите навсякъде и постоя под душа. Когато влезе в спалнята, Илиян вече спеше дълбоко. Тя се съблече, изгаси нощната лампа и бързо се мушна при него под завивката. Съпругът ѝ се обърна на една страна, но не се събуди. Скоро заспа и Моника.
По средата на нощта тя чу неговото хриптене, сякаш не му достигаше въздух. Илиян се мяташе по леглото.
— Илияне, какво ти е? Илиян! — извика уплашено Моника.
Тя включи нощната лампа и видя зачервеното лице на мъжа си и широко отворените му очи. Той опита да стане, но падна на пода и застина неподвижно. Моника скочи от леглото, хвърли се към него, разтърсваше го и го викаше по име. Но Илиян не подаваше признаци на живот.
Започна да тича из апартамента в търсене на телефона си. Започна да набира номера на „Бърза помощ“. Заето беше. Опитваше пак и пак – все едно: кратки сигнали заето. Позвъни и на службата за спешни случаи – резултатът беше същият.
— Какво става?! — тресеше я цялата; не знаеше как да помогне на мъжа си, но разбираше че трябва да действа веднага.
Моника започна да звъни на колеги с молба някой друг да извика „Бърза помощ“. На някого може би ще му провърви – все някой ще успее да дозвъни!
Само по чехли и халат (кога успя да го облече?) Моника изскочи навън към съседите им; започна яростно да блъска по железната портичка и натиска бутона на звънеца.
Залая кучето; светлина проблесна по прозорците; Иван излезе на верандата им.
— Кой е там? Какво става?
— Аз съм Моника… съседката… Там… там… — внезапно осъзна че не знае как точно да каже… — Бързо! Там е Илиян…
Излезе жената на Никола (Иван).
— Не мога да се свържа с „Бърза помощ“. Помогнете! На Илиян му е зле…
— Оставила ли си отключено? — попита Никола (Иван).
— Да-да! — тракайки със зъби цялата трепереща отвърна Моника.— Бързайте!
— Влизай вътре при нас! Дай ѝ валериан! — извика мъжът към жена си; а самият той хукна към къщата отсреща.
— Къде така разсъблечен?! Облечи нещо… — подвикна жена му след него; той само махна с ръка без думи.
Моника плачеше неудържимо докато объркано разказваше как е станала през нощта – как Илиян паднал…
— Мамо какво става? – На стълбите към втория етаж стоеше тийнейджър по боксерки и тениска – синът им-соседи.
– Това е само съседката ни – Моника; върви лягай! – отпрати го майката.
– Нали няма да умре? Той е само четиридесет и четири годишен! Здрав човек е – никога не се е оплаквал от нищо освен хрема…
Накрая зад прозорците прозвуча сирена: значи някой все пак бе успял да повика „Бърза помощ“. Моника хукна навън; влетя през широко отворената врата у тях точно когато носилката с покрития с чаршаф Илиян я сваляха по стълбите от втория етаж към входа им.
Моника закрещя отчаяно като скочи към носилката; някой я задържа.
– Спокойно… Ще ти трябват сили още… — Никола я прегърна здраво до себе си.
А тя продължаваше отчаяно да се дърпа от ръцете му със стенания: „Той умря веднага…”
