Шумът от колелцата по ламината спря до дивана.
— Останалите неща ще взема утре, нямаш нищо против, нали? — попита съпругът.
Моника само кимна, без да го поглежда.
Колелцата се затърколиха към антрето. След няколко минути вратата се затвори след него и ключалката щракна. Това беше всичко. Едва сега Моника осъзна, че това е истина — остана напълно сама. И тогава избухна в плач. Струваше ѝ се, че повече нищо няма да има в живота ѝ — нито семейство, нито любов, нито щастие. Животът беше свършил.
Цялата нощ не мигна. Редуваше да крачи боса из малкия апартамент и да ридае с лице заровено в възглавницата. Но сутринта стана и отиде на работа с подпухнали червени очи и запушен от сълзи нос. Всички решиха, че е болна, и я изпратиха у дома. Когато Моника влезе в общия им апартамент с мъжа си, веднага забеляза липсата на всичките му вещи. Дори четката за зъби не беше забравил, дори мръсната риза от пералнята бе взел със себе си. Все едно никога не е бил там, все едно осемте години брак ги е нямало.
Не можеше да разбере дали това е добре или зле. После реши — добре е така. Няма да ѝ се набиват на очи неговите вещи и по-бързо ще приеме случилото се, ще забрави. Да беше винаги толкова педантичен! А той разхвърляше дрехи из апартамента, оставяше мръсни съдове по масата.
Правилно — по-добре бинтът залепнал за раната да се дръпне наведнъж, отколкото бавно и мъчително да го дърпаш и удължаваш болката. Иначе щеше всеки път да идва уж за забравена четка или друго нещо… Тя щеше пак да намира негови забравени вещи и пак да плаче. Но въпреки това Моника дълго оплакваше семейния си живот и съпруга си.
А година по-късно срещна Илиян. Той дойде в банката да научи за заем за покупка на къща. После предложи да отпразнуват сделката в кафене.
— За кого строите голяма къща? За вашите деца ли? — попита над кафе Моника.
— За себе си, за бъдещата ми жена и бъдещите деца — отвърна Илиян и я погледна така сякаш говореше именно за тяхното общо бъдеще.
Моника беше готова веднага да каже колко мечтае точно за това — дом, семейство, деца… Но разбира се нищо такова не каза; достатъчно бе просто да приеме поканата му за кафето.
Илиян пък разказа как след раждането на дъщеря им жена му сякаш се променила напълно: постоянно недоволствала от нещо, избухвала ако той направел нещо „не както трябва“, ако не звъннел често през деня… Претенциите към него растели като снежна топка.
— Разбирах че малко ѝ помагах — работех много и аз бях изморен… А тя особено близо до детето мен не допускаше… Аз сам предложих да си почине малко при приятелката си в София; извиках майка ми при нас – тя гледаше дъщерята…
Жена ми се върна съвсем различна: весела, отпочинала… Веднага каза че срещнала в София свой бивш колега от университета; между тях пак пламнала старата любов; трябвало вече „да тръгва“… Събра багажа си – детето – замина…
Не я спрях макар че ми беше ужасно тежко… Първо време страшно ми липсваха – ходех до София носех подаръци на дъщерята… После започнах да усещам как тя ме отбягва… А жена ми каза: „Детето има нов татко – недей пречи“…
Така двама самотници се срещнаха един друг… Само че техният огън пламна мигновено: с Илиян всичко беше леко – сякаш Моника го познавала цял живот… Не ѝ се разделяше с него… Покани го у тях „за по чаша кафе“… Половин година по-късно сключиха брак.
Но и този път деца така й не идваха…
— Недей тъжиш! — окуражаваше я Илиян.— Пелени… шишета… всичко това вече съм преживял! Семейството пак се разпадна… И ти би започнала само умора – раздразнение – недоволство… Щяхме само караници… А нали ни е хубаво двамата? Има хора които живеят без деца…
Освен това всички пари отиваха за строежа и обзавеждането на къщата…
