Не, Мила очакваше, разбира се, че ще я разпитват и проверяват, но чак до такава степен? Добре поне, че сълзите й потекоха от лука, само това оставаше – да се разплаче.
– Аз уча по-добре от Александър – намеси се Мила, за да не мълчи като глупачка.
– Ох, учи тя там! Че какво можеш да научиш там! Все едно не знам как студентките взимат изпити. Я виж, подходяща си за роля.
Кръвта избухна в бузите на Мила. Какво да направи? Да стане и да си тръгне? Да попита какво толкова й е сторила?
– И аз на твое място не бих носила впити дрехи и не бих наблягала на баниците. Александър харесва слаби момичета.
Това беше удар под кръста: Мила винаги се притесняваше за теглото си, все беше на диети, но без особен резултат. Родителите й бяха високи и едри хора и тя беше наследила това от тях.
Мила сряза лука, ножът й се изплъзна и поряза пръста й. Това беше чудесен повод да напусне Ралица, а и тази вила изобщо: щом Ралица е така настроена към нея, може само да си представи какво ще каже Виолета – изглежда още по-строга и високомерна. Сега ще вземе чантата си и ще тръгне към влака – добре поне, че още не я беше оставила никъде далеч от входа.
Мила притисна порязания пръст и изскочи в коридора. Грабна чантата си и дори без да се сбогува излезе от къщата.
Слънцето я заслепи. Мила присви очи и избърса сълзите си.
– А ти накъде така?
Това беше Виолета с ръкавици на ръцете и лейка в ръка.
– Към вкъщи… Ами… Трябва спешно да тръгвам… Предайте на Александър… Или по-добре аз лично ще му пиша.
Мила се надяваше очите й да не изглеждат заплакани.
– А с пръста какво стана?
– Нищо сериозно е…
Виолета свали ръкавиците си и остави лейката на земята.
– Така… Ралица ли пак?
Мила подсмръкна.
