— Иван може да остане — добавих, гледайки към съпруга си. — Ако признае, че апартаментът на Тверска е моя лична собственост и майка му повече никога няма да се меси в живота ни. Никога. Нито обаждания по десет пъти на ден, нито внезапни посещения, нито съвети. Граница. Желязна.
Иван премести погледа си от мен към майка си. В очите му се четеше паника. Да избере между майка си и жена си — това беше най-големият му кошмар.
— Мария… но това е мама…
— Именно. Твоята майка. Не моя началничка, не мой настойник, не господарка на живота ми. Просто твоята майка, която трябва да знае мястото си.
— Ще ти покажа аз! — Десислава скочи и замахна с папката.
Дори не помръднах.
— Опитайте се. Ще добавим и жалба за нападение. Как мислите, какво ще кажат на работата ви? Та нали толкова се гордеете с длъжността си като заместник-директор в гимназията. Какво ще стане — педагог, интелигентен човек, а тук полиция, скандал…
Ръката на свекърва ми застина във въздуха. Бавно я свали надолу.
— Иван — изсъска тя. — Избирай! Или тази мръсница, или твоето семейство!
Иван стоеше между нас и почти физически виждах как се разкъсва отвътре. Трийсет и три години мама взимаше всички решения вместо него. Избираше университет, работа, дори чорапи купуваше. А сега трябва сам да реши.
— Аз… мамо, може би Мария е права… Трябва да живеем отделно…
— Какво?! — Десислава гледаше сина си като предател. — Нея ли избираш?!
— Избирам своето семейство, мамо. Мария е моята съпруга.
Не мога да кажа, че бях щастлива от това решение. Твърде късно го осъзна той. Твърде много вода изтече оттогава насам. Но това беше стъпка в правилната посока.
Десислава мълчаливо събра документите си и ги напъха в чантата си. Изправи се гордо и ме изгледа с омраза.
— Това не е краят — процеди тя през зъби.
— За мен е начало — отвърнах аз.
Тя се обърна рязко и излезе със силно трясване на вратата зад себе си. Останахме само двамата с Иван.
— Мария… прости ми! Наистина не разбирах…
— И сега не разбираш напълно — въздъхнах аз. — Но съм готова да ти дам шанс. Един-единствен последен шанс! Посети психолог; научи се да бъдеш възрастен човек; научи се да защитаваш семейството си вместо всеки път да се криеш зад полата на мама! И може би ще ни потръгне…
Иван кимна леко; в очите му проблесна нещо ново — решителност? Надежда? Времето ще покаже.
Аз седнах да пиша съобщение до приятелката-риелторка: няма да давам апартамента под наем повече; ще се преместим там да живеем сами далеч от Десислава, която досега живее само две преки по-нататък от нас; в бабиния апартамент, където ухае на книги и свобода; където мога просто да бъда себе си.
Вечерта получих SMS от свекърва ми: „Ще видим какво ще запееш като родиш! Без мен няма да се справиш.“
Усмихнах се и изтрих съобщението й: Ще се справя! С всичко ще се справя! Защото най-трудното вече го направих – върнах себе си обратно!
А Иван… Иван учи уроците си – вчера сам приготви вечерята ни (макар че загори картофите), но това вече е напредък: малките стъпки по големия път са най-важни! Най-главното – вече не звъни всеки път на мама щом трябва самостоятелно решение!
Десислава опита още няколко пъти пробив към нас – веднъж донесе торта „за помирение“, друг път плачливо молеше за среща с „единствения син“. Но ние държим фронта – вече заедно: защото Иван най-после разбра кое е истинското семейство – ние двамата сме то, а не той с мама!
Апартаментът на Тверска остана мой завинаги: направих ремонт там; изхвърлих старите мебели; но оставих библиотеката на баба… Понякога вечер сядам там сама с чаша чай и мисля колко добре беше че намерих сили навремето просто да кажа „не“. Една малка дума промени целия ми живот…
