Тя ми остави апартамента на булевард Тверска – тристаен, с високи тавани и изглед към булеварда. Апартаментът, в който мина детството ми, където ухаеше на бабините сладкиши и стари книги.
Десислава разбра за наследството преди да успея да кажа на Иван. Тя имаше свои хора навсякъде – и в гражданското, и при нотариусите. И веднага започна да планира как „ние“ ще се разпореждаме с тези квадратни метри.
Първо предложи да продадем и да купим къща във Велики Преслав. После – да го даваме под наем и да делим дохода. А сега – просто да го вземе под предлог, че трябва да се грижат за възрастните родители.
Телефонът завибрира. СМС от Иван: „Мария, не си права. Мама се разстрои. Вдигна й се кръвното. Извини й се утре, става ли?“
Извини се. Винаги се извинявай. Аз винаги трябваше да се извинявам – че работя до късно, че не съм родила дете още първата година от брака ни, че не мога да готвя боб чорба като Десислава, че изобщо съществувам.
Написах отговор: „Не идвай тази вечер вкъщи. Помисли си с кого живееш – с майка си или с мен.“
Изпратих съобщението и изключих телефона.
Нощта мина без сън. Седях в кухнята, пиех чай и мислех за това как незабелязано съм дала парче по парче живота си, независимостта си, самата себе си. За това как любовта, която приемах за грижа, всъщност беше контрол. За това как мъжът, когото смятах за опора, се оказа мекушав.
На сутринта решението беше окончателно взето.
В девет часа сутринта звънна звънецът на вратата. На прага стоеше Десислава – облечена безупречно, с папка документи в ръка. Зад нея надничаше Иван – разчорлен, с червени очи.
– Е? Размисли ли? – попита свекърва ми без поздрав.
– Да – отвърнах аз и тя грейна в усмивка. – Размислих. Заповядайте.
Влязоха в хола. Десислава седна на дивана като домакиня и извади документите.
– Браво! Знаех си аз, че си разумно момиче! Сега бързо ще подпишем и право при нотариуса!
Взех папката и я отворих. Дарствената беше оформена грамотно – безвъзмездно прехвърлям апартамента на булевард Тверска на Десислава и Светослав. Отдолу място за моя подпис.
– Знаете ли, Десислава – започнах аз като я гледах право в очите – Вие сте права: в семейството всичко трябва да е общо! Затова взех решение…
– Ето така трябва! – свекърва ми посегна към химикалката.
– Подавам молба за развод.
Химикалката изпадна от пръстите ѝ и се затъркаля по пода. Иван скочи от креслото:
– Мария! Какво правиш?!
– Това което чу! Документите вече са готови! И още нещо: ще делим общия ни апартамент — онзи същият, за който плащам ипотека! Половината ми се полага по закон; а съдът може дори повече да присъди — тъй като влагам повече пари!
Десислава почервеня цялата:
– Как смееш?! Ние те приютихме — без зестра!
– Без зестра? — засмях се аз — Аз печеля сто петдесет хиляди лева месечно! Имам апартамент в центъра на Бургас! Вашият син е този без зестра — който на тридесет и три години не може крачка без мама!
– Иван! — изпищя Десислава — Постави я на място!
Но Иван мълчеше; гледаше ме така сякаш ме виждаше за първи път… А може би точно така беше.
– Можете да опитате да оспорите развода — продължих спокойно — Но имам доказателства за психологически натиск от ваша страна: кореспонденция където настоявате имуществото ми да ви бъде прехвърлено; свидетелски показания от съседи за постоянните ви посещения и скандали; запис от вчерашния разговор (да — включих диктофона когато започнахте със заплахите).
Това беше блъф относно записа — но Десислава не знаеше това… Тя само отваряше уста като риба извадена на брега…
