Изправих се от масата. Краката ми леко трепереха, но се насилих да стоя изправена.
— Празникът приключи. Моля всички да напуснат апартамента ми.
— Твоя ли? — изпищя Десислава. — Това е апартаментът на сина ми! Ние го купихме!
— Вие дадохте първоначалната вноска. Ипотеката я плащам аз от собствената си заплата. А апартаментът е на двама ни.
Това беше моят коз. Работех като старши мениджър в голяма компания и изкарвах два пъти повече от Иван. Но Десислава винаги се правеше, че не забелязва този факт.
— Иван! — изрева свекървата ми. — Постави жена си на мястото ѝ!
Мъжът ми стана, но вместо да дойде при мен, се отправи към изхода.
— Аз… трябва ми въздух — промълви той и изскочи през вратата.
Типично. Във всяка трудна ситуация Иван просто изчезваше, оставяйки ме сама да се оправям с майка му.
Гостите започнаха неловко да се сбогуват и разотиват. Никой не искаше да бъде свидетел на семеен скандал. След петнадесет минути в апартамента останахме само аз, Десислава и мълчаливият Светослав.
— Знаеш ли какво ще ти кажа? — свекървата приближи съвсем близо до мен. Ухаеше на скъп парфюм и нещо кисело — може би злоба. — Ти си временно явление в живота на сина ми. Имало е преди теб, ще има и след теб. А аз съм му майка. Завинаги. И този апартамент на „Тверска“ ще го дадеш обратно. Така или иначе.
— Това заплаха ли е?
— Това е обещание, скъпа снахо. Иван ще направи каквото кажа аз. Винаги прави каквото казвам аз. Въпросът е само дали след това още ще си му жена или не.
Тя се обърна и тръгна към вратата, повличайки със себе си мъжа си. На прага се обърна:
— Помисли до утре сутринта! Нотариусът ни чака в десет часа! Бъди умница, Мария! Не разбивай семейството заради някакви квадратни метри!
Вратата хлопна зад тях. Останах сама сред остатъците от празничната трапеза. На тортата, която сама бях изпекла ставайки в пет сутринта за да успея с всичко, свещите вече бяха разтекли восък по глазурата й. Тридесет и три свещички – възрастта на Христос, както обичаше да повтаря Десислава: възрастта, когато един мъж трябва вече да е реализиран и самостоятелен човек. Но нейният Иван все още беше мамин син – неспособен да вземе нито едно решение без одобрението на майка си.
Започнах механично да разчиствам масата – прибирах чиниите една върху друга, хвърлях остатъците от храната в кофата за боклук… Ръцете ми действаха сами по себе си, а в главата ми препускаха спомените от последните три години: как не съм забелязвала очевидното? Или просто не съм искала?
Първите сигнали дойдоха още преди сватбата: Десислава избра ресторанта, направи списък с гостите, поръча роклята ми без моето участие: „Аз имам повече опит с тези неща, миличка“, казваше тя – а аз кимах послушно мислейки си че това е грижа…
После беше меденият месец – ние двамата мечтаехме за Италия; вече бях харесала хотел… Но свекървата заяви че това било прекалено скъпо и въобще „какво толкова има там“. В крайна сметка заминахме на санаториум в Смолян – където почиваха родителите на Иван… Две седмици слушах лекции за правилното хранене и ползите от минералната вода.
След това започна намесването ѝ в ежедневния ни живот: Десислава имаше ключове от нашия апартамент и идваше когато й хрумне; можеше да ни завари в леглото неделя сутрин – започваше веднага чистене придружено с гръмки коментари колко „младите са мързеливи“. Проверяваше хладилника и критикуваше готвенето ми; изискваше отчет къде харчим парите си…
Иван не виждаше проблем: „Мама просто се грижи за нас“, казваше той; „тя цял живот така живее – няма как да я промениш“… А после баба почина – единственото мое родно същество след смъртта на родителите ми при катастрофа преди десет години…
