— Документите за дарението вече са при нотариуса, остава само твоят подпис — каза Десислава, подавайки ми папка с документи направо на празничната маса, докато гостите още не се бяха разотишли след празнуването на рождения ден на съпруга ми Иван.
Замръзнах с чаша шампанско в ръка. Около мен роднините се смееха, някой разказваше виц, а аз гледах тази папка като граната с извадена предпазителна скоба. Десислава се усмихваше с онази усмивка, която бях научила да разпознавам за три години брак — мила отвън, но със стоманени зъби отвътре.
— Какво дарение? — попитах, опитвайки се да говоря спокойно, макар че вътре всичко се сви от лошо предчувствие.
— Как така, Мария — свекърва ми се наведе по-близо и понижи гласа си до заговорнически шепот. — Нали всичко обсъдихме с Иван. Апартаментът на баба ти на Тверска преминава при нас с баща му. Така е по-правилно. Все пак сме възрастни хора, трябва ни спокойствие.
Бабиният апартамент. Същият този тристаен апартамент в центъра на Бургас, който ми остави като наследство моята родна баба само преди половин година. Единственото нещо, което беше мое и не беше свързано със семейството на съпруга ми. Погледнах към Иван. Той седеше в другия край на масата и увлечено разказваше нещо на братовчед си, като старателно избягваше да ме погледне.
— Иван! — извиках и в стаята веднага стана по-тихо. Всички усетиха напрежението в гласа ми.
Съпругът ми нехайно се обърна; по лицето му ясно личеше желанието да потъне вдън земя.
— Да, Мария?
— Майка ти казва, че сте обсъдили прехвърлянето на моя апартамент на тях двамата. Вярно ли е това?
Иван почервеня, после пребледня. Винаги правеше така, когато го хванех в лъжа. Започна да се върти неспокойно и потърка врата си — неговият характерен жест при смущение.
— Ами… мама каза, че така ще е най-добре за всички ни. Разбираш ли — данъци там има, поддръжката… Родителите са по-опитни в тези въпроси.
Бавно оставих чашата си върху масата. Ръцете ми трепереха не от страх — а от яростта, която напираше отвътре като гореща вълна.
— Най-добре за всички? — повторих аз и свекърва ми доволно кимна, приемайки думите ми за съгласие.
— Ето това е умното момиче! Знаех си аз колко си разумна! Утре сутринта отиваме при нотариуса — вече ни записах за десет часа!
— Не — казах ясно и високо.
Десислава примигна сякаш не беше чула добре.
— Какво значи „не“, миличка?
— Няма да подпиша никакво дарение. Това е моят апартамент; баба го остави специално за мен и той ще остане мой.
В стаята настъпи тишина. Дори далечните роднини престанаха да се преструват че не слушат и открито ни зяпаха вече. Десислава бавно се изправи и маската на добрата свекърва падна от лицето ѝ като стара мазилка от стена.
— Как така няма да подпишеш? — гласът ѝ стана твърд и метален. — Нали сме семейство! В семейството всичко е общо! Или ни смяташ за чужди хора?
— Смятам само това: моето наследство си остава мое наследство — отвърнах аз сама учудена от твърдостта си.
Десислава размаха ръце към гостите сякаш към съдебни заседатели:
— Чухте ли я? Три години я хранихме и поихме като член от семейството ни… а тя… тя скъпи! Не ще да помогне на възрастните родители!
— Мамо… може би не сега… — опита плахо да прекъсне Иван но тя го сряза само с един поглед.
— Мълчи! Мъж ли си или какъв? Не можеш ли жена ти под контрол да държиш? Баща ти никога нямаше да позволи такова поведение!
Светослав – съпругът на Десислава – седеше до нея и мълчаливо кимаше с глава; трийсет години брак го бяха научили винаги да ѝ приглася – беше много по-лесно отколкото да спори с жена си.
