Моля те да вземеш решение.
— А ако искам да бъда и съпруг, и син?
— Опита. Не се получи.
— Според мен всичко е наред.
— Наред? Добре тогава. Вдигам ръце. Просто знай: в нашето семейство балът се води от майка ти.
— А може би ревнуваш? — присви очи той.
— Ревнувам от контрол ли? Александър, можеш ли поне едно решение да вземеш без нейното одобрение?
Той мълчеше.
— Ето така. Ако сега си тръгнеш — няма да те приема обратно.
— Сериозно ли говориш?
— Абсолютно. На четиридесет и три съм, не смятам до края на живота си да воювам за вниманието на съпруга си.
Александър крачеше из стаята, пукаше с пръсти. После рязко спря:
— Не може така да поставяш въпроса!
— Може. И трябва. Защото майка ти никога няма да приеме, че имаш семейство.
Постоя малко, после взе чантата си, хвърли вътре няколко неща и излезе.
Мария го изпрати с поглед.
„Това е“, помисли си тя. „Това трябваше да направя преди двадесет години.“
…
Мина седмица. Александър не се появяваше, не звънеше. Обаждаше се Галина — по няколко пъти на ден. Мария първоначално не вдигаше, после реши да отговори.
— Мария! Най-после! — прогърмя гласът на свекървата й. — Какви са тия номера?!
— Какво има?
— Какво има?! Александър вече седмица живее при мен! Измъчи се!
— Той направи своя избор — спокойно каза Мария. — Постигнахте своето.
— Постигнах?! — просъска свекървата й. — Александър подаде молба за развод!
Мария повдигна вежди изненадано.
— Е, това е негово право.
— Да! И ще ти вземе всичко! И апартамента! Ще останеш без нищо!
— Ще видим.
Свекървата затвори телефона ядосано.
…
Вечерта се обади Дарина.
— Чудесно! — зарадва се тя. — Вече си свободна!
— Без съпруг…
— Какъв съпруг е той? Мамин синче… Ванеса, нищо не си загубила!
— Двадесет години изгубих…
— Не. Натрупа опит, а това струва скъпо.
…
Мина още една седмица. Мария се готвеше за развода. Апартаментът беше неин — наследство от родителите й, затова беше спокойна. Оставаха общите кола и вила.
Изведнъж звънна звънецът на вратата. Зад нея беше Александър.
Мария отвори, но препречи входа с тялото си:
– Защо дойде?
– Аз… върнах се…
– Защо?
– Пусни ме, не искам съседите да слушат…
– Целият вход вече знае! Добре де, влизай!
Той мина към хола и замълча неловко.
– Е?
– Мария… Не мога повече да живея с майка ми… Тя ме измъчва – с капризи, изисквания, пристъпи…
– Наистина ли?
– Наистина… Разбрах колко греша… Трябваше да бъда до теб…
– Трябваше… Но не беше… И няма да бъдеш… Хората не се променят…
– Промених се!
– Научи ли се поне веднъж да ѝ отказваш?
Той наведе глава:
– Виждаш ли? Нищо не е различно…
– Ще ѝ кажа…
– Вече каза ли ѝ?
Отново замълча…
– Александър, знаеш ли че ще се развеждаме?
– Развеждаме?! Откога?!
– Защото майка ти каза, че ти си подал молба за развод…
– Аз?! Не съм подавал нищо! Това са глупости!
– Щом ти не си подал – ще подам аз…
– Мария… защо така…
– Достатъчно… Връщай се при мама… Стоиш тук вече пет минути – ами ако получи пристъп?
Разведоха се бързо – апартаментът остана за Мария; колата и вилата продадоха и разделиха парите поравно.
Александър замина в друг квартал; с Галина Мария понякога случайно се засичаше в магазина – и двете правеха вид, че са непознати една за друга.
