— Класика в жанра, — отбеляза сестра ѝ. — Остаряваща майка дърпа сина си под чехъл.
— Тя го държи там отдавна, — въздъхна Мария. — Помниш ли, искахме за първи път от три години да излезем в отпуска? А той заяви: „Мама каза, че в Турция не е спокойно, хайде по-добре на вилата.“ И това беше всичко.
— И ти се съгласи?
— А какво ми оставаше? Да крещя? Да поставям ултиматуми? Омръзна ми да воювам.
Дарина замълча за миг и предпазливо каза:
— Може би трябва да си тръгнеш? Поне при мен и Илиян. Нека той сам реши.
— Ако си тръгна, просто ще се премести при майка си. Тя ще е доволна.
— Мария, но така не може. Помисли поне малко.
Мария разбираше — сестра ѝ е права. Но все пак се страхуваше да направи решителната крачка.
…
Откакто Александър излезе, бяха минали повече от три часа. Мария почака още малко и набра номера му.
— Да, — гласът на мъжа ѝ звучеше уморено.
— Къде си?
— При мама. Оказа се, че има повече работа от очакваното. Вратата оправих, но тя ме помоли още до магазина да мина.
— Ясно.
— Мария, не се сърди. Наистина скоро ще дойда.
— Не вярвам особено, — отвърна тя. — После обяд при нея, боршът ѝ. После молби към съседите за помощ. А вечерта — пристъп.
— Защо така говориш…
Александър се върна едва към осем вечерта. Изглеждаше напълно изтощен.
— На мама ѝ стана лошо, получи пристъп, — каза той глухо.
Мария кимна и се усмихна иронично.
— Защо се смееш? — намръщи се мъжът ѝ.
— Просто така… Пристъпите на майка ти винаги съвпадат с това, което не ѝ харесва. Помниш ли как попадна в болница точно когато щяхме да ходим в Турция?
— Това е просто съвпадение!
— Разбира се…
Иронията ѝ го засегна дълбоко.
…
— Мария, това е майка ми! — тежко произнесе Александър.
— И какво от това? — отсече тя. — Това дава ли ѝ право да разрушава брака ни?
— Тя нищо не разрушава!
— Нищо ли? Тогава защо всяка седмица има „нещастие“ у вас? Защо смята за нормално да нахлува у нас в събота сутрин?
— Просто е свикнала така…
— А ти позволяваш! По-лесно ти е да се подчиниш вместо най-накрая да скъсаш пъпната връв!
Александър притихна смутено.
— Това не е честно…
— Не е честно ли? Аз не те карам да зарежеш майка си! Моля те само да бъдеш съпруг! Домакин! Най-после мъж!
— Аз съм мъж!
— Тогава защо мама решава къде ходим, как живеем и какво правим?
— Не решава тя… само съветва…
— Съветва?! — горчиво се засмя Мария. — Тя заповядва! А ти изпълняваш!
– Стига вече! – избухна Александър. – Главата ме боли!
– Ето! – пак се засмя Мария. – Главата те боли – точно като на майка ти всеки път щом разговорът стане неприятен!
– Мария…
– Какво? Истината боли ли те? – рязко се обърна към него тя. – Всички тези години аз воювах за теб с майка ти! А ти стоеше отстрани и чакаше кой ще победи!
– Това не е вярно…
– Вярно е! И знаеш ли какво? Омръзна ми тази битка! Жената не трябва да воюва за мъжа си – трябва да бъде обратното!
И след кратка пауза добави:
– Имаш избор, Александър: или си съпругът ми – домакин и истински мъж; или оставаш синчето при мама завинаги!
– Ултиматум ли ми поставяш? „Или тя или аз“?
– Наричай го както щеш! Но няма повече да бъда третото колело в собствения си брак!
Александър пристъпи до рафта с книгите и прокара ръка по тях замислено.
– Толкова години сме били заедно… И сега всичко зачеркваш?
– Нищо не зачерквам… Просто те моля най-сетне самият ти да избереш посоката на живота ни нататък…
