— Благодаря ти, много си щедра… — язвително отбеляза Мария.
— Дотук! — рязко каза Александър. — Ще отида при нея, нали живее наблизо. За час ще се справя и пак ще отидем.
— Няма да се справиш, — поклати глава жена му. — Тя няма да те пусне. Първо вратата, после магазина, после ще те нахрани с борш. А вечерта задължително ще я заболи сърцето.
— Откъде знаеш? — намръщи се той.
— Защото винаги става така!
Александър махна с ръка и тръгна да се облича.
…
— Знаеш ли, — каза тихо Мария, докато той обличаше ризата си, — когато се оженихме, мислех, че грижата ти за майка ти е нещо прекрасно. Вярвах, че и за мен ще се грижиш така. Но явно съм грешала…
— Мария…
— Почакай. Остави ме да довърша. Грешах, защото изобщо не си грижовен син. Просто си послушно момче. На четиридесет и пет години си, а още не можеш да кажеш „не“ на мама.
Александър рязко се обърна; лицето му пламна.
— Това не е вярно! — издиша той.
— Вярно е, Александър. Дори сега, докато спориш с мен, поглеждаш към часовника си — дали мама не чака и не се сърди, че закъсняваш.
— Стига! — изрева той.
— Не! Не стига! Двадесет години търпях! Мислех си: ще пораснеш най-после. Мислех си: като се роди Ясмина, ще разбереш какво значи свое семейство. А ти остана мамин син до край.
— Ако толкова ти е зле с мен… — процеди през зъби той, — може би трябва нещо да променим?
— Може би трябва… — студено отвърна Мария. — Върви. Мама те чака.
Още миг погледа жена си и безмълвно излезе и затвори вратата след себе си.
Мария пристъпи до прозореца и видя как мъжът ѝ забърза към съседната къща.
„Дори за работа така не бърза“, помисли тя горчиво.
…
Преди време, когато Ясмина още беше ученичка в училище, всичко беше различно. Александър поне опитваше да устои на майчинския натиск. Но след като тя замина Галина стана по-енергична от всякога: звънеше на сина си по няколко пъти на ден и молбите ѝ ставаха все по-абсурдни… А Александър все по-бързо отстъпваше…
Телефонът иззвъня. На дисплея – името на малката ѝ сестра.
— Здрасти, Дарина… — гласът на Мария потрепери.
— Здравей, Марийче! Къде изчезна? Всичко наред ли е?
— Ами… горе-долу…
— Познавам те аз теб! По гласа чувам – нищо ти няма наред! Разказвай!
Мария първо реши да мине с дежурната фраза – но внезапно избухна в плач.
— Марийке! Какво има?
— Дарина… повече не мога вече… Изморих се!
— Хайде казвай всичко веднага!
И Мария разказа всичко – за свекървата им Галина, която методично рушеше брака им; за мъжът ѝ Александър – превръщащ се в безволев хлапак; за умората и отчаянието си…
— И какво мислиш да правиш? – попита сестра ѝ.
— Не знам вече… Обичам ли го още? Или някога съм го обичала? Но повече така не мога да живея…
– А пробвала ли си просто спокойно да поговорите?
– Сто пъти опитвах! – избухна Мария.— Той просто не чува нищо друго освен думите на майка му – те са закон за него! Аз съм само егоистката в неговите очи!
– Закон… А сетил ли се е поне веднъж за задълженията на един съпруг?
– Какви задължения… – горчиво се усмихна Мария.— Знаеш ли кое най-много ме побеснява? Галина въобще не е някаква безпомощна старица! Напротив: здрава е като бик – има приятелки, ходи на хорова репетиция и вилата гледа сама… Но щом планираме с Александър нещо двамата – веднага „катастрофа“.
