На следващия ден Елена седеше срещу новата юристка – млада, твърда, с маникюр като на вещица от анимационен филм. Казваше се Йоана.
– Ситуацията е интересна – щракна с химикалката Йоана. – Можем да опитаме да оспорим сделката в съда. Ще има доста главоболия, но шанс има.
– Какви са подводните камъни? – попита предпазливо Елена.
Йоана се усмихна криво.
– Пари ще трябват много. Нерви – цяла кофа. И няколко бели косъма за разкош. Но ако си готова – давай да ги разкъсаме.
Елена кимна. Ако ще е битка – нека е истинска битка. По-добре това, отколкото да загине тихо като изоставено куче.
Играта започна.
Елена поръча извлечение от Имотния регистър. После – архивни документи за прехвърлянето на собствеността. Всяка вечер четеше юридически форуми така, сякаш се готвеше за матурата по литература. Само че вместо „Слово за полка на Игор“ беше „Кой кого измами при фиктивната сделка“.
Милена, горката, седеше до нея тиха и търпелива като Буда в памперси.
Минаха две седмици, докато Елена най-накрая намери слабото звено.
През 2005 година Албена получава апартамента по завещание от майка си – но с условие племенникът ѝ, инвалид по рождение, да живее там. Тази подробност при дарението „забравили“ да споменат.
Юридически това е нарушение на завещанието. А това, както каза Йоана, „такъв проблем е, че по-лесно е в костюм на Пикачу да танцуваш в съда“.
Елена се хвана за тази нишка като бултериер.
– Какво ще правим? – попита Йоана и записваше нещо в бележника си.
– Ще заведем дело. И едновременно ще уведомим социалните служби. Нека проверят къде е изчезнал племенникът.
Йоана вдигна поглед и подсвирна тихичко.
– Уау! Не просто ще се защитиш… Ти искаш всички тях да ги пометеш!
Елена се усмихна леко:
– Уча се от най-добрите.
Битката беше мръсна. Албена дойде на първото заседание с черен воал като вдовица от евтин сапунен сериал.
– Вие разбивате семейството ми… – шепнеше тя трагично. – Вие сте майка, Елена! Как можете?
Елена отвърна ледено учтиво:
– Вашият син разби семейството ви. Аз само събирам останките.
Свидетели. Писма. Купища документи. Нервите бяха опънати до краен предел.
В един момент Елена осъзна, че най-много желае не апартамента или дори победата – а Лёша и майка му поне един ден да поживеят в ада, който тя преживя през последните месеци.
И знаете ли, понякога вселената все пак въздава справедливост.
След два месеца съдът анулира дарението. Апартаментът се върна към наследствената маса.
А това означаваше: Албена вече не можеше да го продаде сама. О, не! Сега трябваше да го дели с онзи племенник-инвалид, когото удобно бяха забравили досега.
И още по-забавно: към делото се включи прокуратурата. Кой би помислил — измама, укриване на условията на завещанието и тъкмо нататък по списък…
Албена пребледняваше все повече с всяко заседание в съда. Александър изчезна — според слуховете заминал във Варна „за нов живот“ (а всъщност — за да избяга от издръжките).
Елена стоеше изправена в съдебната зала като стрела.
И за първи път от много време усещаше: тя не беше загубила битката; тя бе устояла!
След половин година апартаментът беше продаден. Парите Елена раздели честно: племенникът получи своя дял; останалото — за себе си.
Тези пари стигнаха за скромен, но уютен двустаен апартамент в съседния квартал — без чужди стени и без чужди имена върху табелката на входната врата.
Елена гледаше ключовете в ръката си и разбираше: това не е просто метал — това е свобода!
— Е какво мислиш, Милена? — каза тя и прегърна дъщеря си силно до себе си.— Вече имаме свой дом! Истински! Без предатели!
Милена кимна утвърдително насреща ѝ.
Елена се засмя през сълзи.
— И ако още някой посмее да ни навреди… — усмихна се тя и вдигна ключовете като меч.— Ще съжалява!
Край.
