Юристката я погледна с интерес, като професор, който изведнъж чува нещо умно от студент.
— Е, тигрице — изрече дрезгаво тя с усмивка, — добре дошла в реалния живот.
Когато се прибра вкъщи, Елена осъзна, че домът ѝ вече е крепост. И тази крепост ще трябва да защитава със свирепостта на последния оцелял.
Албена се появи отново на третия ден. Този път доведе и някаква дребна чиновничка — Жанета от местното жилищно управление.
Тя явно си мислеше, че участва в „Искаш ли да се оженим“, само че вместо младоженец предлагаше акт за изгонване.
— Елена — каза Албена с престорено съчувствие, — трябва да направим акт за предаване-приемане на апартамента.
— Да бе! — Елена избърса ръце във престилката и застана на прага на кухнята. — Предаване на вашата съвест в съда ли?
Жанета се смути.
— Разберете ни по закон…
— По закон аз съм майка на малко дете. И ако посмеете да доведете някого тук, ще вдигна такъв шум, че свят ще ви се завие. Искате ли да видите как работят телевизията и прокуратурата едновременно?
Албена въздъхна тежко.
— Не усложнявай нещата, Елена. Сама си го правиш по-трудно. Можеше да го решим по-добре.
Елена се засмя толкова силно, че Милена в кенгуруто недоволно размърда крачета.
— По-добре е когато не ти крадат мъжа обратно в гнездото заедно с документите. А така — получавате борба. Пригответе се!
Жанета пребледня цялата, набързо си записа нещо в тефтера и побърза да си тръгне. Явно актът за предаване беше отложен. За неопределено-безкраен срок.
Албена остана още малко в коридора.
— Мислиш ли, че с това ще постигнеш нещо? — процеди тя през зъби.
— Да — кимна Елена. — Че поне веднъж в живота ще се почувствате толкова отвратително, колкото ме накарахте мен да се чувствам.
Същата нощ Елена седеше в кухнята и премисляше планове една след друга.
Да замине мирно при майка си означаваше поражение.
Да остане значеше борба – но цената щяха да са нерви, съдилища и скандали.
А можеше… можеше и да рискува… и да намери компромат. Да си спомни кой е оформял дарението. Кой е занимавал с документите. Може би щеше да открие машинации, за които Албена и нейният син дори не подозират.
Елена гледаше трите чаши върху масата така сякаш те могат да ѝ подскажат решение.
Първият път – тръгваш си и започваш всичко отначало; чист лист.
Вторият – оставаш и водиш дела години наред.
Третият – търсиш слабост в тяхната броня и удряш там където боли най-много.
Елена въздъхна тежко.
Още не знаеше кой път ще избере. Но беше сигурна: повече няма да бъде слаба!
Хищницата
Елена действаше водена от гняв; сякаш живееше само на адреналин.
Както казват: първо работиш за репутацията си, после тя работи за теб.
В нейния случай работеха яростта ѝ… и адреналинът ѝ!
Първо претърси всички документи останали вкъщи.
Шкафът в коридора – истински Клондайк: папки, пликове, стари разписки и откъслечни бележки.
Сред тях намери копие от стар договор за дарение на апартамента от 2005 година.
Дарение… Чувала беше думата много пъти без яснота какво означава точно тук…
Преглеждайки го набързо очите ѝ проблеснаха: „безвъзмездно предоставяне без право на обитаване от трети лица“.
Без право на обитаване от трети лица! В този момент лампичката светна!
Тя беше регистрирана официално там – адресната регистрация беше факт!
А това значеше според закона: без съд никой нямаше право просто така да я изгони!
И дори съдът щеше доста да се затрудни…
Най-сладкото: свекървата първо прехвърли апартамента на сина си,
после пак го върнала обратно „за осигуряване материалната му стабилност“.
А това можеше спокойно юридически да мине като фиктивна сделка!
С други думи – можеше спокойно да започне весел процес по анулиране
на тяхното магическо дарение…
