Елена седеше на кухненската маса, мачкаше края на парцала и се чудеше какво да прави нататък. Но вече знаеше: просто така няма да се предаде. За нищо на света.
Домът е там, където не са те предали
Елена се събуди от острия мирис на евтино кафе, разлято някъде в кухнята. Милена кротко дишаше до нея в своето кошче, ухаещо на мляко и нещо родно, топло, още истинско. Елена за миг притвори очи, искаше ѝ се да потъне обратно в съня, но реалността безмилостно я стисна за гърлото.
Вчерашната бележка от съпруга ѝ още лежеше на масата. Като доказателство, че дори най-отвратителните сериали понякога са взети от живота. „Ти си силна, ще се справиш.“ Благодаря ти, мили мой, обожавам те. Направо в сърцето.
Елена бавно стана и обходи апартамента, сякаш се надяваше да намери поне нещо, което да ѝ подскаже, че всичко това е шега. Скритата камера. И ей сега ще изскочат операторите, а Александър ще каже с усмивка: „Ех ти и доверчива си, Елена.“
Но уви. Никакви камери. Само прах под дивана, студени радиатори и празнота.
След час, събрала останките от силите си, тя седеше в задушната приемна на адвокатска кантора. Тъжни мебели от 90-те години, ксероксът тракаше като стар трактор и секретарката — жена на неопределена възраст с явно недружелюбно излъчване.
— Зоя ще ви приеме след пет минути — изрече тя безизразно без да откъсва поглед от чата си в WhatsApp.
Елена седна на пластмасов стол и усети как краката ѝ омекват. Сякаш всичко около нея нарочно ѝ показва мястото: нищожното й място — самотно и безправно.
Зоя се оказа жена към шестдесетте — слаба с лице на човек видял всичко и готов да види още толкова. Пушеше направо до отворения прозорец като стряхваше пепелта в стара бурканче от маслини.
— Хайде разказвай деца моя — какво стана? — каза дрезгаво тя без да се обръща.
Елена започна разказа си: за родилния дом; за бележката; за изчезналите документи; за Албена със зловещите си усмивки.
Адвокатката слушаше мълчаливо; само понякога кимаше леко докато дърпаше цигарата така дълбоко сякаш опитваше да поеме всички беди на човечеството наведнъж.
Накрая остави фаса в бурканчето и Зоя се обърна към Елена:
— Виж какво мило мое — измамиха те! — отсече тя право в очите ѝ присвивайки ги леко. — Като първокурсник в студентско общежитие!
— Благодаря ви… — промълви Елена през зъби. — Без вас нямаше да се сетя…
— Недей кипя! Работата е загубена кауза казвам ти честно! Апартаментът е записан на свекървата ти! По закон тук си като гост на фирмен купон: яде пи после чакай довиждане!
Вътре у Елена сякаш всичко рухна наведнъж.
— А детето? А роднинството? Аз имам семейство!
Зоя се усмихна кисело:
— Семейство? Не и тук скъпа… Тук важат законите на джунглата! Който успее той печели! Те ще кажат: щом го няма в брачния договор върви по живо по здраво!
Елена наведе глава все едно току-що са ѝ връчили повиквателна за война която предварително е изгубила.
— А ако… — прошепна тя тихо — съд? Изгонването незаконно ли е?
Зоя дръпна така че дори помътнелите й очи проблеснаха:
— Можеш да заведеш дело… Съдът ще продължи месеци наред… Накрая пак ще те изхвърлят! Само че не с празни ръце – ами ще трябва и съдебните разноски да платиш! Кой ще плаща адвокатите? Ти ли? С левове които ги нямаш?
Елена избърса сълзите си с ръкав стискайки зъби до скърцане.
— Добре тогава… — каза тихо тя. — А ако просто не тръгна никъде? Ще живея тук докато ме изнесат насила…
— О-оооо! – оживи се Зоя – ей това вече ми харесва! Така трябва: направи им ада невъзможен! Съдилища полиция телевизия – бъди им кошмар нощем! Само помни: животът ти става цирк!
Елена кимна бавно:
— Цирк та цирк… Поне няма да им позволя да мислят че съм парцал…
