Отпуск по майчинство с вкус на предателство
Елена се прибираше у дома, люлеейки в преносимото кошче малката Милена. Дворът беше същият като преди болницата – олющени входове, пияният Георги на пейката и бабите с вечното усещане, че целият свят им е длъжен. Но нещо във въздуха вече беше различно. Сякаш миришеше на предателство, а не само на вчерашния кебап от съседите.
Апартаментът я посрещна с тишина. Дори прекалено правилна, някак мъртва. Всичко си стоеше по местата: диванът, който така и не изчистиха след последното гостуване на приятелите на Александър, безличната им икеа-мебелировка, евтината кана за чай. Но миризмата беше чужда.
Не си измисляй глупости, Елена – помисли си тя, докато насила се усмихваше. Просто хормони. Просто умора.
На кухненската маса, върху петното от борш отпреди три дни, лежеше бележка.
Елена. Прости ме. Повече не мога да живея така. Отидох при мама. Трябва ни време да помислим. Ти си силна, ще се справиш.
Почеркът беше крив като на ученик, хванат да преписва. Даже не се беше постарал да направи буквите красиви, гадината.
Първо Елена просто стоя неподвижно. После бавно – сякаш се страхуваше да не разруши последните остатъци от реалността – пристъпи към масата, остави кошчето върху дивана и взе листчето.
– Ох, я върви по дяволите, Александър – промълви тя тихо през смях. – „Ще се справиш“. Да бе! Родих сама, сама себе си изнесох на ръце от болницата и сега трябва още и квартирата да освободя… Принцеса върху грахово зърно!
Милена недоволно писукаше. Елена се наведе и я целуна по топлото челце.
– Не се тревожи, Милена! Мама няма да те даде в кашон!
Но доброто настроение издържа точно до момента, в който реши да провери документите за апартамента. По някаква луда интуиция посегна към шкафа там където трябваше да са всички документи.
Папката с документите беше изчезнала. Изчезнала – като кариерата на тиктокър след шест месеца.
Елена седна направо на пода – по халат и с памперси в ръце – и започна тихо да вие като куче прогонено от глутницата си.
– Така… Спри! Спокойно! Ще го оправим! Ти си умна жена… силна жена… даже проклет адвокат ако трябва! – говореше си сама тя през сълзи. – Трябва веднага да звънна на мама!
Но майка ѝ беше в друг град… И какъв смисъл има? На котлона завря чайникът; а в главата на Елена вече зрее първият план за отмъщение.
Ще те намерим ти плъх такъв… Ще те намерим и ще те смачкаме…
Сутринта започна с посещението на Албена — неговата майка; или по-точно — същество във вид на жена със състрадание колкото кобра затворена в шкаф от IKEA.
Албена никога не чукаше — тя нахлуваше; днес не бе изключение.
– Елена — започна тя със сладък като сироп за кашлица глас — разбираш ли че така повече не може?
– Разбирам — кимна Елена през сълзи които бършеше с ръкав — особено с такива роднини…
Албена направи вид че не чу; или може би действително не чу: слухът ѝ бе избирателен както при всички професионални лицемери.
– Трябва да разбереш: апартаментът е мой! И Александър е мой! А ти… ти трябва вече да мислиш за бъдещето си…
– Да-да — ожесточено кимаше Елена — бъдеще в кашон под моста…
– Не бъди груба момиче! Всичко може спокойно да се уреди… Даваме ти време да си събереш багажа… Седмица стига ли?
Елена я гледаше със усещането че всеки момент ще скочи и ще ѝ издраска очите; но до тях спеше Милена…
– Добре… Само ми оставете адреса на вашия адвокат още отсега та лично поздрав ще му пратя; или пък съдията ако стигнем дотам…
Албена се намуси сякаш ѝ бяха дали лимон киснат във оцет.
– Хайде-хайде… Нека минем без скандали!
И така тя си тръгна оставяйки след себе си миризма на евтин парфюм и усещането че домът вече не е твой…
