Ива седна на леглото и машинално оправи тениската си. Нещо тук не беше наред. Вземете например тази история с хладилника. Старият всъщност не беше никак лош.
Откъде изведнъж тази спешна смяна? И най-важното — с какви пари?
А и изобщо, ако се замисли човек…
Надежда все се оплаква, че няма пари, а самата тя ту с ново яке, ту с последен модел телефон.
„Стоп — прекъсна се Ива. — Наистина. Това някак не се връзва с разказите ѝ за „жълтите“ издръжки.“
А и Иван, бившият съпруг на Надежда, когато се видяха набързо пред училището, изобщо не приличаше на бедняк.
Ива захапа устната си, замислена. Може, разбира се, полека да разпита общите им познати. Но слуховете ще плъзнат веднага, а това никак не ѝ трябваше.
Остава…
Тя решително взе телефона си и отвори месинджъра. Задържа за секунда, събирайки кураж, после бързо — преди да размисли — написа:
„Иван, здравейте. Аз съм Ива, съпругата на Димитър. Трябва да поговорим. Много е важно. Ще се срещнем ли?“
Отговорът дойде почти веднага:
„Здравейте, Ива. Нещо случило ли се е?“
„Да. Но по телефона не ми се иска да обсъждаме. Може ли днес?“
Отново пауза. После:
„Добре. В три часа в „Кофемания“ на Левски?“
„Уговорихме се.“
Ива остави телефона настрани. Ето че първата крачка е направена. Сега най-важното е да не се уплаши.
Димитър се върна едва към обяд — задъхан, изморен, но доволен.
— Готово е вече, Ива! — провикна се той още от вратата. — Свършихме! Сега ще хапна набързо и тръгваме за дивана.
— Извинявай, мили мой — виновно му се усмихна Ива. — Имам една непредвидена среща по работа.
— В почивния ден? — учуди се Димитър.
— Спешно е — сви рамене тя.
Димитър въздъхна, но не започна да спори. Явно усещаше вината си за провалените планове.
Без петнайсет три Ива вече седеше на масичка в „Кофемания“. Дали въобще трябваше да започне всичко това?
— Добър ден, Ива.
Тя подскочи леко.
Иван стоеше до масата ѝ — висок, стегнат мъж в скъп костюм.
Нищо общо с образа на скъперник баща от разказите на Надежда.
— Здравейте… — промълви Ива тихо.— Благодаря ви че дойдохте.
— Вашето съобщение ме заинтригува — каза той и седна срещу нея като остави телефона си на масата.— Слушам ви.
Ива пое дълбоко въздух.
Беше или всичко или нищо…
— Иван… искам да поговорим за Надежда… По-точно за издръжката…
Тя млъкна рязко като видя как лицето му помръкна; челюстта му застина напрегната и очите потъмняха.
— Какво пак? Пак ли са малко парите? Пак ли бедства според нея? — процеди той през зъби.
— Не… тоест… да… но… – смути се Ива.— Разбирате ли… работата е там…
Започна объркано да разказва за безкрайните молби за помощ; как Димитър непрекъснато тича между семейството им и роднините; колко странно изглеждат оплакванията на Надежда в сравнение с начина ѝ на живот…
Иван слушаше мълчаливо; само челюстта му ставаше все по-напрегната докато тя говореше.
Когато Ива приключи разказа си той безмълвно взе телефона си; потърси нещо няколко секунди; после ѝ го подаде.
