— Надежда се оплаква, че няма пари, а все си купува ново яке или последен модел телефон.
Стоп — прекъсна се Ива. — Ама наистина. Нещо не се връзва с разказите ѝ за „жълтите“ издръжки.
Звънът на телефона разцепи утринната тишина. Ива подскочи.
Тя познаваше този звън, онзи особен, настойчив сигнал, който Димитър беше сложил за входящите обаждания от майка си.
Напоследък той звучеше всяка събота и неделя, неизменно проваляйки плановете им.
— Не вдигай — прошепна само с устни Ива и погледна мъжа си с молещи очи.
Димитър виновно сви рамене и посегна към телефона.
По изпитото му лице ясно личеше обречеността на човек, който предварително знае — този разговор няма да завърши добре.
— Да, Галина. Добро утро.
Ива се обърна към прозореца и с тъга загледа сивото октомврийско небе.
Господи, защо точно днес? Тъкмо щяха най-сетне да разгледат дивани за новия хол…
— Разбира се, Галина. Да, разбирам. Добре, тръгвам веднага.
Ива затвори очи. Нямаше нужда да пита — всичко беше ясно и без думи.
Поредната „спешна“ молба, без която уж не може да се мине.
— Димитър, защо? — попита тихо тя, без да се обръща. — Защо винаги ти? Надежда няма ли други познати?
Димитър въздъхна тежко, приближи се отзад и я прегърна през раменете.
— Ива… това е Галина все пак. А Надежда е сама с двете момчета. Трудно им е…
— Сама ли? — Ива рязко се обърна и отхвърли ръцете му. — Димитър, майка ѝ живее до нея! Получава издръжка от Иван! И има собствен апартамент!
А ние кога ще почнем да живеем за себе си?
— Живеем… — опита да възрази Димитър. — Просто…
— Просто всяка събота и неделя: ту аквапарк, ту пазарът или още нещо! И навсякъде ти плащаш за всичко! А някой пита ли ни за нашите планове?
Димитър потри носа си — характерен жест на крайно изтощение.
— Ива… наистина е спешно този път. Надежда си купила хладилник и трябва да ѝ помогнем да изнесем стария и внесем новия. Ще стане бързо – едното ми краче тук, другото там!
— Хладилник? — учудено повдигна вежди Ива. — А старият какво му е – развали ли се?
— Не… просто станал малък според нея – децата ядели много и продуктите вече не се побирали вътре…
Ива отново погледна през прозореца и захапа устната си. Интересно откъде една безработна като Надежда намира пари за нов хладилник?
Издръжката от Иван според оплакванията ѝ била жълти стотинки… А Галина едва свързвала двата края със своята пенсия…
— Ива… недей да ми се сърдиш… Наистина ще стане бързо! После ще идем за дивана – обещавам ти!
— Разбира се… — горчиво се усмихна тя.
Тя се измъкна от прегръдките му и влезе в спалнята. Димитър постоя малко на прага сякаш щеше още нещо да каже… но размисли.
Входната врата хлопна силно зад него.
Ива падна върху леглото с лице в възглавницата си. Господи… докога така?
Една година женени – а усещането е сякаш са трима: тя самата плюс Надежда и Галина… Нито спокойни уикенди; нито почивка; нито просто вечер само двамата…
Вечно някакви молби; поръчки; „спешни работи“…
