Това ще стигне за нов живот. Заминавайте далеч, сменете имената си. И най-важното — не търсете истината. Тя струва твърде скъпо. Мама
Димитър паркира колата на банкета и закри лицето си с ръце. Раменете му потреперваха.
Ива го галеше мълчаливо по гърба, давайки му време да се наплаче. Тя разбираше — съпругът ѝ се сбогува не само с майка си, но и с целия си предишен живот. С града, в който е израснал. С приятелите, с които вече няма да може да общува. С всичко познато и родно.
— Знаеш ли — каза той най-накрая, избърсвайки очите си, — тя наистина ни обичаше. По свой начин, може би грешно, но ни обичаше.
— Да — тихо отвърна Ива. — Може би затова избра такъв край. За да ни защити.
На разсъмване влязоха в Плевен. Лора още спеше и решиха да закусят в малко крайпътно кафе.
Над масата висеше включен телевизор. Без звук се движеха устните на водещата на новините, а отдолу вървеше надпис: „В Котел се е застреляла директорката на машиностроителния завод. По предварителни данни причината за самоубийството са финансови проблеми на предприятието…“
Димитър се обърна от екрана:
— А сега какво?
— Сега ли? — Ива извади документи от папката си. — Отиваме в банката и теглим парите. После купуваме билети за някъде далеч. Започваме отначало.
— А Константин?
— Какво Константин? Мъртвите не говорят. Значи вече няма от кого да търси дълговете си.
Димитър погледна внимателно жена си:
— Знаеш ли, ти наистина приличаш на мама ми. Също толкова силна си.
— Не — поклати глава Ива. — Аз съм различна. Тя гради живота си върху лъжи, а ние ще започнем начисто. Честно.
Навън зората вече се разгаряше. Градът се събуждаше, изпълваше се със звуци, миризми и гласове. Обикновен ден за обикновени хора, които бързат по своите дела. Никой от тях не знаеше, че някъде в малко кафене седи семейство, за което този ден е началото на нов живот.
Лора се протегна и отвори очи:
— Мамо, тате, накъде пътуваме?
Ива погледна към съпруга си и се усмихна:
— Към нов дом, слънчице мое! Там ще има голяма градина, люлки и много-много слънце.
— А баба?
— Баба… — Димитър замълча за миг.— Баба ще живее другаде сега… Но тя много ни обича и иска да сме щастливи.
— Наистина ли? — Лора замислено въртеше лъжицата в чинията.— А ние ще бъдем ли щастливи?
Ива хвана здраво ръката на мъжа си:
— Ще бъдем, мила моя! Обещавам ти! Просто трябва време…
Когато излязоха от кафето градът вече беше напълно буден: булевардът шумеше; хората бързаха; колите бучаха… Започваше нов ден.
Те не знаеха какво ги чака напред; не знаеха дали всичко ще стане така както са мечтали; не знаеха как ще тръгне животът им на новото място…
Знаеха само едно: че вече са трима – заедно; че истината – колкото и страшна да е – винаги е по-добра от всяка красива лъжа.
Димитър запали колата:
— Накъде потегляме?
— На юг! – Ива разгъна картата върху коленете си.— Далеч от големите градове… Казват в Несебър било хубаво: топло… много слънце…
— Наистина ли?
— Наистина… Само че този път – истинският живот!
