— Всичко по честния начин ли искаш? Няма да стане! Тук така не се живее! — Тя се обърна към Ива: — А ти… Пази го. И момиченцето. И си тръгвайте. Бързо си тръгвайте.
Тя извади телефона от чантата си и набра номер:
— Ало, Константин? Да, аз съм. Значи така си решил? Е, добре… Само децата не пипай. Обещаваш ли? Благодаря… И прости ми за всичко.
Долу се чу шумът на приближаващи коли.
— Минавайте през задния вход — каза бързо Тодорка. — Димитър знае пътя. Вземете документите и заминавайте. Веднага.
— Мамо, не можем да те…
— Можете! — почти извика тя. — И сте длъжни! Аз сама забърках тази каша, аз ще я оправям! Хайде, тръгвайте!
Ива хвана мъжа си за ръка:
— Димитър, права е. Трябва да вървим. Сега веднага.
Димитър се хвърли към майка си:
— Няма да те оставя!
— Сине… — Тодорка изведнъж му се усмихна с онази усмивка от детството му. — Много те обичам. И се гордея с теб. Стана истински мъж. Много по-добър, отколкото заслужавам… А сега вървете! Бързо!
Те изскочиха през задния вход, когато в главното фоайе вече се чуваха чужди гласове. Ива стискаше здраво папката с документите, а Димитър държеше плика от майка си.
— По-бързо, през двора! — поведе той жена си след себе си.
Бяха почти стигнали до портата, когато зад тях гръмна изстрел.
Един-единствен.
Димитър застина на място.
— Не… — прошепна той. — Не!
— Димитре, не може! — Ива увисна на ръката му. — Нищо няма да промениш! Трябва да вървим!
Втори изстрел не последва.
Те тичаха по тъмните улици на Котел, където всеки ъгъл им беше познат от деца. Покрай старата кула, покрай изоставения парк, покрай затворените магазини. Градът бе притихнал и скрит зад спуснатите капаци и угасналите прозорци.
Едва при гарата Димитър спря и се облегна на стената:
— Трябва да се върна. Да разбера…
— Не трябва.— Ива взе лицето му в дланите си и го накара да я погледне в очите.— Чуй ме внимателно: трябва да вземем Лора от интерната и да заминем веднага. Иначе всичко ще е напразно.
— Напразно ли? — горчиво се усмихна той.— Майка ми току-що…
— Майка ти опита да ни спаси.— За последен път в живота направи нещо правилно.— Не позволявай жертвата ѝ да е напразна.
Димитър дълго я гледа и после бавно кимна:
— Добре.— Да тръгнем за Лора.
До интерната стигнаха за половин час. Измислиха история за спешно постъпване в болница на бабата и взеха сънената дъщеря със себе си. Лора само учудено примигваше докато баща ѝ я носеше към колата на ръце.
— Тате, къде отиваме?
— На пътешествие, зайче мое.— Голямо пътешествие.
Караха по нощното шосе докато Котел остана назад в тъмнината. Лора спеше на задната седалка завита с якето на баща ѝ; Ива държеше папката с документите и плика от свекървата в скута си.
— Дими, трябва да видим какво има вътре…
Той кимна и Ива отвори плика: вътре имаше документи за сметка в швейцарска банка, стари снимки и бележка:
„Скъпи мои,
Ако четете това писмо значи съм го решила окончателно.
Простете ми.
Простете ми за всичко.
В сметката има тридесет милиона лева – всичко което успях да спася.“
