Тодорка изведнъж се отпусна в креслото. Раменете ѝ увиснаха, а лицето ѝ остаря с десет години.
— Имаше… — прошепна тя. — Всичко беше. А после… Не исках, наистина. Първо взех малко — мислех, че ще върна. После още… А после дойдоха те.
— Кои са те? — попита Димитър.
— Няма значение. — Тодорка махна с ръка. — Вече няма значение. Какво искаш, Ива? Пари? Или отмъщение?
— Искам истината. Утре е събранието на акционерите. Ще им разкажете всичко сама. Или аз ще го направя.
Тодорка стана и се приближи до прозореца. Долу се простираше територията на завода — сиви корпуси, празен пропускателен пункт, двор обрасъл с трева.
— Знаеш ли, Ива, — изведнъж каза тя с напълно различен глас, — ти много ми приличаш на мен като млада. Също толкова правилна беше, принципна. И ти искаше всичко да е по закон… — Тя се обърна към снаха си. — Само че животът е друг. Мръсен е. А аз исках да те защитя. И Димитър, и внучката…
— Да ме защитите? — Ива пристъпи напред. — Вие ми натоварихте дълговете! Подправихте подписите! Заради вас сега съм съучастник!
— Да, натоварих! — изведнъж извика Тодорка. — Защото те дойдоха при мен! Казаха ми – или парите, или внучката няма да бъде приета! А после – или нов транш, или синът няма да получи повишение! Мислиш ли, че не знаех как миналата година искаха да уволнят Димитър? Аз уредих това! Всичко правех за семейството!
В кабинета настъпи тежка тишина.
— Кой дойде, мамо? — тихо попита Димитър. — Кажи истината поне веднъж в живота си.
Тодорка бавно се отпусна обратно в креслото.
— Константин, — най-накрая произнесе тя. — Константин… Помниш ли го? Беше и на твоята сватба…
Димитър пребледня. Константин беше известна фигура в града – бизнесмен, меценат, депутат в градския съвет. А според слуховете – главатар на местната престъпна групировка.
— И какво му дължиш?
— Вече нищо, — тъжно се усмихна Тодорка.— Всичко дадох каквото имах – заводът вече е негов де факто; разбира се чрез подставени лица… А аз вече… – тя разпери ръце.
— Затова ли опитахте да прехвърлите последните активи на мен и Димитър? – попита Ива.— За да не ги вземе Константин?
— Каква разлика има вече? – уморено отвърна свекървата.— Прави каквото искаш… Разказвай на събранието… Само знай – Константин няма просто така да ви остави… Той контролира всичко: банките, данъчните служби, полицията…
На вратата се почука; на прага се появи охранителят:
— Тодорка… там… От следствения отдел пристигнаха… Явор… Казва че е спешно…
Тодорка пребледня още повече.
— Какво? Вече? Но как…
— Не съм аз,— бързо каза Ива.— На никого не съм подавала сигнал.
— Значи Константин,— прошепна Тодорка.— Решил е да ме премахне… – Изведнъж забърза; отвори чекмеджето на бюрото си и извади някакъв плик.— Вземи го, Димитър! Това са документите за сметка в швейцарска банка… Ще ти потрябват… Ако успеете…
— Мамо стига! Няма да бягаме никъде! Трябва всичко да изясним…
— Глупак такъв! – изведнъж рязко каза Тодорка.– Същият като баща си!
