— Мамо, стига! Няма да подпиша тези документи — Димитър захвърли папката на масата и се обърна към прозореца.
— Димитър, сине, това е за ваше добро. Помисли за бъдещето на Лора — Тодорка попи очите си с кърпичка. — В този град тя няма никакви перспективи. А с моята помощ…
— Не, мамо. Ива е права — нещо тук не е наред.
Тодорка стисна устни и изправи рамене. На своите шестдесет и пет изглеждаше безупречно: перфектна прическа, наниз от перли на шията, костюм от известна марка. Само очите ѝ издаваха тревога.
— Значи вярваш на тази… твоя жена повече, отколкото на собствената си майка? — В гласа ѝ прозвучаха стоманени нотки. — Цял живот съм дала за завода, за семейството. А тя? Една обикновена счетоводителка, която…
— Която десет години водеше цялата документация на завода и знае всяко число — чу се спокоен глас от вратата. Беше Ива.
Димитър подскочи. Не беше чул кога жена му е влязла в кабинета на майка му. Ива стоеше облегната на касата на вратата — бледа, но решителна. В ръцете си държеше захабена папка с документи.
— Ах, снаха ми дойде — Тодорка се усмихна напрегнато. — И какво има в тази папчица? Пак някакви фантазии за моите измами?
— Не, Тодорке. Тук е истината — каза Ива и остави папката на масата. — Истината за това как през последните пет години сте източвали активите на завода чрез подставени фирми; как сте фалшифицирали подписа ми върху документите; и къде са отишли парите от продажбата на западния цех.
Настъпи тишина, опъната като струна.
Тодорка бавно се отпусна в креслото си. Поддържаните ѝ ръце, обсипани с пръстени, леко трепереха.
— Нищо няма да докажеш… — промълви тя най-накрая.
— Вече го доказах — отвърна Ива и извади няколко листа от папката. — Ето заключението от графологичната експертиза. А тук са извлеченията по сметките. Мога да обясня всяко число.
Димитър мълчаливо местеше поглед между жена си и майка си. Спомни си как преди година започнаха проблемите във фабриката: първо орязаха премиите, после закъснения със заплатите, съкращения… Майката казваше: криза е, санкции има, липсват поръчки… А сега…
— Мамо… това истина ли е? — гласът му пресекна.
Тодорка се изправи в креслото си; лицето ѝ стана сурово като маска.
— Истина ли? Знаеш ли ти какво значи истина, синко? Истината е тази: този завод ми остана от баща ти през деветдесет и седма година! Полуразрушен беше тогава: дългове навсякъде и работници алкохолици! Аз го възродих! С двете си ръце! С гърба си! А тази… – хвърли злобен поглед към Ива – рови се по хартийките и ще ме учи мен как да живея?
— Откраднахте четиридесет милиона лева – тихо каза Ива – и натоварихте завода с дългове… Триста души останаха без работа!
— Никого не съм уволнявала! Те сами напуснаха! Не издържаха конкуренцията… новите технологии…
— Технологии ли? – горчиво се усмихна Ива – Последният струг купихте през две хиляди дванадесета година… После само теглехте пари от сметките… Всички документи съм проверила!
Димитър пристъпи до масата и хвана папката; ръцете му трепереха докато прелистваше документите.
— Господи… мамо… Защо? Имаше всичко…
