Петя не започна да спори с нея, за толкова години беше свикнала с милите ѝ странности. До мама Надежда винаги ѝ беше уютно. И скоро, от билковите ѝ чайове и ароматните свещи, Петя задряма в креслото. С мисълта, че никой друг в живота ѝ не се е грижил за нея така, както Надежда.
Петя се събуди, когато вече беше тъмно. Влезе в стаята на сина си и се увери, че Николай вече е у дома и спи. После отиде до спалнята на Надежда — и тя вече почиваше.
Но щом влезе при себе си, без дори да успее да включи лампата, ѝ се стори, че от тъмното старинно огледало някой я наблюдава.
Петя се приближи и веднага отскочи — към нея гледаше мъж с загадъчна усмивка. Познати черти… та нима? Приличаше на съседа през три къщи от Надежда! На Петя ѝ се зави свят и после нищо не помнеше. Събуди се сутринта на същото кресло, където бе задрямала — сякаш изобщо не бе ставала.
— Е какво, видя ли? — Надежда подскочи, сякаш само това чакаше — Петя да се събуди. — Кого видя, дъще? Кой те гледаше от огледалото?
— А откъде знаете, мама Надежда? Та това беше само сън! — учуди се Петя.
— Сън или не — това е твоят избраник! Позна ли го? — настояваше Надежда.
— Май приличаше на съседа ви през три къщи по улицата ви… на Стоян… На никой друг не прилича. Айде стига де, Надежда! Какъв избраник ми е той… все шегувате! Между другото донесох любимите ви кифлички и кроасани от пекарната – ще ги стопля за чай! — Петя прегърна леко Надежда.
