Нели и Кирил се споглеждат.
— Обичам ви всички, — тихо добавя Габриела, усещайки как сълзите се стичат по бузите ѝ. — Но и аз искам да се чувствам обичана и уважавана в собствения си дом.
Венета бавно оставя вилицата, раменете ѝ увисват. В очите на възрастната жена проблясва разбиране, сякаш за първи път наистина вижда снаха си.
— Прости ни, Габриела, — неочаквано казва тя. — Наистина… малко се увлякохме.
Слънцето клони към залез и обагря хола в топли оранжеви тонове. Венета стои до вратата с пътна чанта, необичайно тиха и замислена.
Пламен вече чака долу с куфарите – решили са да тръгнат ден по-рано.
Габриела помага на свекърва си да облече палтото, когато внезапно Венета се обръща към нея. В очите ѝ блестят сълзи.
— Знаеш ли, Габриела, — взема тя ръцете на снаха си в своите, — аз наистина мислех, че помагам. Моята свекърва някога идваше при нас по същия начин – командваше, поучаваше… — усмихва се тъжно. — Тогава мълчах и търпях. А после явно самата аз станах такава.
Габриела усеща как буцата в гърлото ѝ постепенно изчезва. Прегръща силно възрастната жена:
— Винаги ще сте желан гост в нашия дом. Просто…
— Просто вече ще бъда гостенка, а не генерал — довършва вместо нея Венета и намигва лукаво. — И следващия път като реша да поканя роднини, първо ще те попитам.
Александър помага на майка си да слезе по стълбите. Когато таксито отнася близките им хора далеч, Габриела дълго ги изпраща с поглед през прозореца. На душата ѝ е учудващо леко – сякаш огромен товар е паднал от раменете ѝ.
Вечерта тя и Александър седят в кухнята с горещ чай с лимон пред себе си. Старият стенен часовник отброява равномерно времето, а навън листата на клена шумолят тихо. Всичко отново е на мястото си – както у дома им, така и вътре в душата ѝ.
— Знаеш ли… — Александър замислено гледа чашката си, — трябва да ти се извиня.
Габриела го поглежда въпросително.
— Все се страхувах да не обидя мама… А всъщност години наред позволявах теб да обиждат. Прости ми…
— Днес оправи всичко това — тихо отвръща Габриела и покрива ръката му със своята.
— Обещавам ти – повече няма да се повтори! — Александър здраво стиска пръстите ѝ. — И знаеш ли… мама също разбра всичко днес. Видях го в очите ѝ.
Габриела се усмихва и поглежда през прозореца към розовеещото небе:
— Да… мисля, че отсега нататък всичко ще бъде различно.
В този момент телефонът пропищява за ново съобщение: Венета е изпратила снимка от таксито – тя и Пламен се усмихват пред камерата; под снимката пише: „Благодаря за урока ви! Обичаме ви.“
Очите на Габриела отново се изпълват със сълзи – но този път са сълзи на облекчение и надежда. Понякога просто трябва да намериш смелостта да кажеш истината – за да промениш стария ред завинаги.
