Вторият ден започва с оглушителен звън на съдове в кухнята.
Габриела, която дори не е успяла да се среши, влита вътре и замръзва на прага: Венета, вече напълно облечена и гримирана, преглежда съдържанието на кухненските шкафове.
— О, Габриела! — възкликва свекървата, докато изважда празничния сервиз. — Реших си – защо да не поканим днес Благовеста с Денис? Та нали живеят съвсем наблизо. И Нели с Кирил. Ще направим семейна вечеря!
Габриела усеща как земята се изплъзва изпод краката ѝ. Поглежда часовника – десет сутринта. За да приготви вечеря за осем души, ще трябва да прекара целия ден до печката.
— Венета, може би не днес? — предпазливо започва тя. — Няма да успея…
— Ще успееш, мила! — прекъсва я свекървата и продължава да нарежда чиниите. — Ще ти помогна със съвети. Имам един страхотен рецепта за патица с ябълки. Вярно, фурната ти е малко странна, но нищо – ще се оправим.
От хола се чува оглушителният звук на телевизора. Пламен се е разположил на дивана и превключва каналите, без изобщо да обръща внимание колко силно кънти звукът из целия апартамент.
Габриела механично започва да вади продукти от хладилника, когато в кухнята влиза съненият Александър.
— Добро утро — целува майка си по бузата и кимва на жена си. — Какъв е този шум?
— Майка ти реши да прави семейна вечеря — гласът на Габриела трепери от сдържани емоции. — За осем души.
— Ма, може би не трябва? — несигурно казва Александър. — Габриела ще се измори…
— Александър, кога друг път ще се събере цялото семейство? — Венета разперва ръце драматично. — Вече звъннах на всички – толкова много се зарадваха!
Габриела трясва тенджерата върху котлона. Александър подскача леко, но нищо не казва.
Четири часа по-късно патицата вече е във фурната, а салатите почти готови; Габриела мие планина от съдове.
Ръцете ѝ са зачервени от горещата вода, гърбът я боли и слепоочията ѝ пулсират от непрестанния шум на телевизора. През това време Пламен вече е изял половината от приготвената салата с думите: „Трябва да опитам дали не си я пресолила.“
Вечерта тя за миг излиза на балкона да поеме въздух и зад гърба ѝ се появява Александър.
— Габриела, защо си толкова намусена цял ден?
Тя бавно се обръща към съпруга си и усеща как нещо вътре в нея се чупи:
— Знаеш ли, Александър… писна ми всичко това! — гласът ѝ е тих, но в него звучи стомана. — Тук се скъсвам – готвя, чистя… а те дори едно „благодаря“ няма да кажат! Какво съм аз – прислужница ли вкъщи?
— Те не го правят нарочно… Габриела… — Александър пристъпя нервно от крак на крак. — Майка ми просто такава си е… знаеш…
— Знам само едно – че никога няма да им кажеш поне малко да ме уважават!
