В просторния градски апартамент Габриела за последен път минава с влажна кърпа по гладката повърхност на трапезната маса.
Движенията ѝ са прецизни, почти механични, издаващи дългогодишния навик към безупречен ред. Светлата ѝ блуза е леко намачкана след няколко часа чистене, а по челото ѝ са избили ситни капчици пот.
Светлината от високите прозорци залива хола, подчертавайки идеалната чистота на паркета и кристалния блясък на подредените по масата съдове.
Звънецът на вратата прозвучава по-рано, отколкото очакваше. Габриела хвърля бърз поглед към часовника – без петнадесет две, макар че роднините на съпруга ѝ обещаха да пристигнат в три.
В антрето се чуват високи гласове, шумолене на торби и тропот от куфари по пода.
Венета, внушителна жена в елегантен бежов костюм, първа влиза в хола и критично оглежда пространството.
След нея влиза Пламен – едър мъж на около тридесет и пет години, който нехайно захвърля кожената си чанта върху дивана.
Александър, съпругът на Габриела, затваря процесията, опитвайки се едновременно да носи куфарите и да затвори входната врата.
— Габриела, колко е светло при теб! — Венета се приближава до прозореца и критично оглежда пердетата. — Само че завесите висят малко накриво. Я да ги оправя?
Без да изчаква отговор, тя започва да приглажда гънките им. Габриела усеща как вътре в нея се надига вълна от раздразнение, но се насилва да се усмихне.
Пламен междувременно се премества към холовата масичка:
— Какъв боклук си натрупала тук? — започва да размествa любимите списания на Габриела. — Трябва място за нормални неща.
Габриела стиска устни и наблюдава как идеално организираното ѝ пространство методично се разрушава. Пръстите ѝ несъзнателно се свиват в юмруци, но тя продължава да мълчи.
— Венета, нали сте само за няколко дни тук — обажда се Александър с несигурен поглед ту към майка си, ту към жена си.
Венета се обръща с лъчезарна усмивка:
— Разбира се, миличък! Но нали сме си като у дома! Нали така е, Габриела?
Габриела усеща как бузите ѝ пламват. Буца заседна в гърлото ѝ, но тя успява само да кимне. С крайчеца на окото забелязва как Пламен изважда някакъв дреболия от чантата си и я поставя върху рафта – като нехайно измества семейните снимки.
— Ще отида до кухнята — казва тихо тя с усещането, че още минута и няма да издържи. — Трябва да приготвя обяда.
Докато излиза от стаята чува свекървата си да казва на Александър:
— Каква тиха жена имаш ти. Всичко сама прави… Може би трябва да ѝ помогнем със съвети за домакинството?
Габриела затваря внимателно кухненската врата зад себе си и се обляга с гръб върху нея със затворени очи. До вечерта има още много време – а тя вече се чувства чужда в собствения си дом.
