– Разбирате ли, – Ралица леко се смути, – всичко е така. Само че няма да мога да събера пари. Всичко ще отиде за семейството. Мъжът ми ще разчита на тях. А аз не искам това. Той е баща на по-малките ми синове, нека той мисли как да ги издържа. Във всеки случай, нашите общи деца винаги ще са му приоритет. Това е очевидно. Още повече сега, когато вашият подарък на практика извади Тихомир на чиста вода.
– Ако е така, може би наистина трябва да пуснем Иван да заживее самостоятелно? Все пак вече е голямо момче, – каза свекървата замислено.
– Рано му е да живее сам, – въздъхна Ралица, – вярно е, че вече е голям, но още си е дете. Да не направи някоя беля. Напоследък съвсем не си е на себе си. С Тихомир се карат като куче и котка. Толкова съм уморена от всичко това. Не ми се прибира вкъщи.
– Знаеш ли какво? – свекървата внезапно грейна, – имам решение!
– Какво?
– Нека Иван се премести при нас! Неговия апартамент ние ще го дадем под наем и сами ще управляваме приходите от него. Мисля, че няма да има нищо против. Как мислиш? Все пак поговори с него, може и да се съгласи? Така и той най-сетне ще се успокои, а апартаментът няма да бъде достъпен за твоето семейство.
Иван се съгласи. Премести се при баба си и дядо си. Там получи собствена стая, престанаха да го унижават и го обградиха с грижа и внимание. Обясниха му как и защо ще се събират парите от отдаването под наем на неговия апартамент.
– Като тръгнеш да учиш – парите ще ти потрябват, – казваше бабата му, – но ако имаш друго предложение, готови сме да го обсъдим…
Иван не можеше да повярва, че някой може така спокойно да разговаря с него и че мнението му има значение; затова веднага прие.
А Тихомир по това време беше бесен:
– Не си ли нормална?! Да дадеш такива пари на някакви хора!
– Ето това само ти не го разбираш – усмихна се отново Ралица – а аз знам много добре как стоят нещата. Така че успокой се, мили мой! И забрави вече за този апартамент! Защо ти е да страдаш за чужда собственост? Нашите проблеми ни стигат…
Лесно е да кажеш: „Забрави“…
