– Помисли си сама: това нормално ли е?! – възмущаваше се Тихомир за пореден път. – Твоят нехранимайко е само на шестнадесет! Аз го храня, обличам, възпитавам, а ти се държиш така, сякаш съм му никой!
– Ами то си е така – никой си, – спокойно отвърна Ралица на думите на мъжа си. – Вторият баща не е роднина.
– Аха, така ли?! – избухна Тихомир. – Тогава да си върви от моя дом!
– Така и ще стане, – усмихна се Ралица. – Добре че има къде да отиде. Остава само още малко да почакаме.
– Е, не! Аз няма да чакам! Избирай: или той, или аз!
– А децата също ли ще делим? Симеон за теб, Емил – за мен?
– Още какво! Те остават при мен! А ти можеш да си тръгнеш с твоя син!
– Значи въпросът е решен? – Ралица спря да се усмихва и погледна твърдо мъжа си в очите.
Такава решителност Тихомир не очакваше и затова нищо не отвърна, а изскочи от апартамента и тресна силно вратата след себе си.
***
Те се ожениха преди пет години. От първия брак Ралица имаше деветгодишен син Иван.
Фактът, че има дете, не спря Тихомир. Беше убеден, че лесно ще намери общ език с момчето.
Но не стана така. Иван изобщо не искаше да общува с него. Държеше се грубо, не слушаше и напълно игнорираше втория баща.
А когато в семейството се появиха близнаците, Иван окончателно се затвори в себе си. Беше сигурен, че вече не е нужен на майка си, а още по-малко на нейния мъж.
Ралица разбираше какво става със сина ѝ. Правеше всичко възможно да запази добрите отношения между тях.
Понякога успяваше, понякога – не толкова. Но Ралица не губеше надежда. Знаеше: тийнейджърските години са изпитание както за децата, така и за родителите им.
И тъкмо когато Иван започна малко по малко да се успокоява и дори прие нормално по-малките братя, стана немислимото.
Бабата и дядото му – родителите на бащата на Иван – купиха апартамент на момчето.
Защо? Много просто.
