Настъпилата тишина беше гъста и тежка. Мария и Милена го гледаха – спокойното му лице, ръката, която стискаше дръжката на ножа, и в очите им се четеше недоумение, примесено с презрение. Те все още не вярваха. За тях това изглеждаше като евтин театрален трик, нескопосан опит за сплашване.
– Ти съвсем ли полудя? – изсумтя Милена, нацупвайки лъскавата си устна. – Реши да ни уплашиш с ножче? Димитър, не ме разсмивай. Остави играчката и се извини на Мария.
Димитър не отговори. Дори не я погледна. Очите му останаха приковани към чантата в ръцете ѝ – скъп аксесоар от мека телешка кожа със златно лого, което ясно показваше високата си цена. Той пристъпи към нея. Бавно, премерено, сякаш хирург се приближава към операционна маса.
– Димитър, престани с този спектакъл! – извика Мария, инстинктивно отстъпвайки назад и увличайки дъщеря си със себе си.
Но той беше по-бърз. Не с рязко движение, а плавно и неотклонно сграбчи презрамката на чантата. Милена изписка и се опита да я издърпа, но хватката му беше желязна. С другата ръка вдигна ножа. Острието проблесна на светлината.
И започна да реже.
Острието проникна в скъпата кожа с неприятен, влажен звук, напомнящ стон. Той не сечеше в пристъп на ярост. Той режеше – бавно, със студена съсредоточеност, прокарвайки дълъг грозен разрез по цялата лицева страна на чантата. Златистото лого падна с тих звън върху паркета. Прекара ножа още веднъж, разсече страничната част, после обърна обезобразения аксесоар и със същата безпощадна точност го проряза и от другата страна. Кожените парцали безсилно увиснаха, разкривайки копринената подплата.
Милена гледаше това с отворена уста. От гърлото ѝ се изтръгна задавен хриплив звук. Това вече не беше подигравка – беше ужас. Ужас не от вида на ножа, а от съзерцаването на това методично, студено разрушение; от осъзнаването, че човекът пред нея не е избухлив младеж, а някой друг – непознат и плашещ.
– Ти… какво правиш, чудовище?! – най-после успя да изрече Мария. Тя се хвърли към него, опитвайки се да измъкне останките от чантата, но той просто отблъсна ръката ѝ встрани, без да откъсва поглед от делото си.
Когато приключи, разхлаби пръсти. Обезобразеният къс кожа падна на пода до краката на Милена. Той свали ножа и го остави върху масичката за кафе със същата спокойна точност. После се изправи и ги погледна в очите.
– Предупредих ви – гласът му звучеше тихо, лишен от всякаква емоция. – Не разбрахте думите ми. Може би така ще стане по-ясно: чужди вещи не се пипат! Особено в моя дом.
Той пристъпи към големия черен чувал, който през цялото време стоеше в средата на стаята. Вдигна го с една ръка сякаш е празен, без усилие. Не го занесе до вратата; приближи се до вцепенената Мария и постави чувала в ръцете ѝ, карайки я здраво да го стисне, за да не го изпусне.
– Това също е ваше! Вие го донесохте – вие ще го вземете обратно! Може да го дадете на Милена, щом всичко ѝ е позволено! А сега – ето там е вратата! А моята жена ще си купи нови неща, до които ти няма да се докоснеш повече! Защото това вече е осквернено от теб!
Мария го гледаше така сякаш го вижда за първи път. В очите ѝ вече нямаше праведен гняв; там се бяха заселили страх и объркване. Цялото ѝ самочувствие, цялата майчина власт се беше разпаднала заедно с парчетата от скъпата чанта. Милена мълчаливо плачеше – безшумно бършеше сълзите си с опакото на ръката и не откъсваше поглед от онова, което някога беше нейна гордост.
– Повече не идвайте! – добави Димитър, гледайки над главите им. – Никога!
Той отвори входната врата и просто застана там да чака. Те отстъпиха назад; Мария стискаше грозния черен чувал толкова силно, че залитна на прага; Милена подсмърчайки я хвана под ръка; излязоха навън и той безмълвно затвори след тях вратата и завъртя ключа два пъти в ключалката.
Димитър се обърна обратно вътре. Светлана остана на мястото си; тя го гледаше и в очите ѝ нямаше нито триумф, нито злорадство – само дълбоко безкрайно разбиране. Мълчаливо пристъпи до масичката, взе салфетка и внимателно избърса острието на ножа преди да го прибере обратно на място; после се приближи до Димитър, хвана ръката му и я стисна силно.
В апартамента им настъпи тишина.
Но този път тя беше съвсем различна тишина — чиста… И окончателна…
