Те не се забавиха дълго. Не беше минал и час, когато в апартамента прозвуча кратък, настойчив звънец на вратата. Не онзи, който използват приятели или куриери, а този, който не моли, а заповядва да отвориш. Димитър и Светлана си размениха погледи. Черният чувал все така стоеше в центъра на стаята — ням свидетел и главен обвиняем. Светлана остана на мястото си, само стисна още по-силно подлакътниците на креслото. Това беше неговата битка. Той го разбираше.
Димитър отвори вратата. На прага, както и очакваше, стоеше Мария. Мария беше облечена безупречно: перфектно изгладено палто, скъп копринен шал на шията, лицето — непроницаема маска на праведен гняв. Но тя не беше сама. Зад гърба ѝ, лениво облегната на касата на вратата, стоеше Милена. Тя носеше прилепнали кожени клинове, боти с висок ток и късо яке от лъскава материя до средата на ребрата ѝ. Устните ѝ, ярко гримирани, се изкривиха в лениво усмихване. Тя бе жива и дишаща илюстрация към скорошния им телефонен разговор.
Димитър разтвори широко вратата. На прага стоеше Мария.
— Дойдох да довърша разговора, който ти така грубо прекъсна — произнесе Мария и влезе в апартамента без покана. Милена я последва с равнодушен поглед към стаята — такъв поглед се спря върху черния чувал.
— Охо! Какво е това тук — траур за парцалите ли? — проточи тя с глас толкова лъскав като клиновете ѝ; думите ѝ прорязаха напрегнатите нерви.
В този момент Светлана бавно се изправи от креслото си. Движеше се плавно и заплашително като хищник; не погледна към Мария — очите ѝ бяха вперени в Милена.
— Здравей, Милена! Какво интересно яке имаш… Ново ли е? Сигурно доста скъпо ти е излязло… Дълго ли трябваше да го… заработваш?
Усмивката изчезна от лицето на Милена. Въпросът прозвуча тихо и учтиво, но съдържаше отрова способна да убие дребно същество. Мария веднага се хвърли напред като орлица пред дъщеря си.
— Как смееш! Милена е млада и привлекателна жена — получава подаръци! За разлика от някои други тук… които трябва да прикриват истинската си същност с прилични дрехи само за да задържат съпруга си!
— Мария… — Димитър застана между Светлана и майка си — казах ти да не идваш повече тук! Казах ти да не пипаш моите вещи или жена ми! Не разбра ли?
— Аз съм ти майка! Не съм чужда! — гласът ѝ стана още по-силен: — Имам право да бъда в дома на сина си и да въдворявам ред щом виждам как жена му дърпа цялото семейство надолу! Погледни я само! Даже не изпитва вина… Стои там и злобее!
Димитър погледна към Светлана: тя стоеше със съвсем спокойно лице, леко наклонила глава сякаш наблюдава интересен експеримент в терариум; после обърна поглед към майка си и сестра си – те стояха рамо до рамо като един непоколебим фронт изпълнен с гранитова увереност във своята правота; думите му отскачаха от тях като грах от стена… Изведнъж осъзна с кристална яснота: всичките му заплахи, доводи или опити за логика са напълно безполезни – те не го чуваха; те не го забелязваха; за тях той вече не бе син или брат – просто досадна пречка: мъжът „на тази жена“, когото трябваше да убедят обратно – да пречупят волята му – за „семейството“.
— Ние сме твоето семейство, Димитър — каза Мария сякаш прочела мислите му — а тя е просто временно явление… Няма да позволим тя да разруши това което градихме години наред!
Това беше последната дума.
Вътре у Димитър нещо щракна – застина.
Гневът изчезна – остана само ледено звънтящо спокойствие.
Вече нямаше желание за спор.
Разбра: този език те никога няма да разберат.
Трябваше друг подход.
По-нагледен.
Мълчаливо ги подмина.
Погледът му спря върху скъпата чанта с известната марка в ръцете на Милена.
Отиде до кухненската маса където стояха ножовете.
Ръката му без капка трепет хвана дръжката на най-големия остър нож.
Не гледаше ножовете – гледаше чантата.
В главата му вече бе оформен ясен план какво ще направи нататък.
