Той погледна към Светлана, към неподвижната ѝ фигура в креслото, после премести погледа си към черния чувал — този грозен трофей в центъра на хола им. Докосването на екрана беше тежко, решително, сякаш натискаше не бутон за обаждане, а спусъка на оръжие.
Дългите сигнали бяха прекъснати от равния, почти домашен глас на Мария, сякаш тя само това и е чакала — да ѝ се обади, за да обсъдят рецепта за ябълков пай.
— Димитър, знаех, че ще се обадиш. Светлана вече се оплака ли? Надявах се да има достатъчно разум да не го прави.
В гласа ѝ нямаше и капка разкаяние — само сладка снизходителност и непоколебима увереност в собствената си правота. Не се оправдаваше. Провъзгласяваше победата си. Димитър за миг затвори очи и пое дълбоко въздух. Чувстваше погледа на Светлана — изпитателен, неподвижен.
— Обясни ми какво представление си устроила в моя дом? — гласът му беше тих, но в тази тишина имаше повече заплаха, отколкото във всеки вик.
— Представление? Скъпи, просто въведох ред. Подкрепих жена ти. Явно тя самата не осъзнава, че омъжена жена, майка на семейство, няма право да се появява… в такъв вид. Тези разрези чак до ребрата, тези полупрозрачни платове. Това е петно върху репутацията ти! Хората гледат и какво си мислят? Че не можеш да облечеш жена си прилично или че тя търси приключения другаде? Аз защитих честта на нашето семейство. Трябва да ми бъдеш благодарен.
Тези думи прозвучаха така, сякаш говори с неразумно дете, което не разбира ползата от горчивото лекарство. Снизходително, търпеливо, с оттенък на мъченическа грижа. Именно този глас извади предпазителя от гранатата, скрита дълбоко в душата на Димитър. Спокойствието му се пропука като пренапрегната струна.
— Честта на семейството? Наистина ли ми говориш за честта на семейството? — почти изръмжа той в слушалката и Светлана, седяща в креслото, леко потрепери от този звук.
— Представи си!
— Първо се погрижи за по-малката си дъщеря и тогава критикувай дрехите на жена ми!
Той прекоси стаята с енергични жестове с ръка, сякаш Мария стоеше точно пред него.
— Или забрави ли как твоята Милена дойде на рождения ми ден миналия месец? С пола едва покриваща това, което приличните момичета дори на лекаря си не показват! С топ като две лепенки! Цяла вечер мъжете точеха лиги, а жените им ги побутваха с лакти. Това ли наричаш чест на семейството? Или летните ѝ „роклички“ от прозрачна мрежа, под които всичко се вижда? Това нормално ли е? Не е ли срам? Защо не събираш нейните дрехи в чували за боклук?!
От другата страна настъпи кратка пауза. Но това не беше пауза от объркване — а почивка преди контраатака.
— Не смей да сравняваш — отсече Мария и сладостта в гласа ѝ изчезна, заменена от студена стомана. — Милена е неомъжено момиче. Тя търси себе си. Трябва и може да привлича внимание. Това са различни неща. А Светлана е съпруга. Тя вече е направила своя избор. Нейното задължение е да пази дома и да изглежда скромно — за да не провокира никого и да не излага съпруга си.
Този отговор — тази ужасна по своята простота и лицемерие логика — беше последната капка. Димитър спря срещу черния чувал — този грозен паметник на майчината „грижа“.
— Аха… Значи въпросът не е в дрехите, а в статуса? — засмя се той кратко и злобно. — Тогава слушай внимателно: жена ми има право да носи всичко, което сама пожелае! Защото това са нейни вещи, купени с нашите пари! И това е нейното тяло! И това е моят дом! Ако още веднъж разбера, че без разрешение пипаш вещи в моя дом — лично ще дойда при теб и ще изхвърля целия ти гардероб на боклука! Всяко твое палто, всяка рокля — всичко до последния конец! Разбра ли ме?
Не изчака отговор. Затвори телефона и го хвърли върху дивана. В стаята настъпи гъста напрегната тишина. Светлана бавно остави чашата върху масичката. Вдигна поглед към него — вече без хлад в очите ѝ; там гореше друго: тъмно пламъче… Одобрение… И безмълвен въпрос: „Това ли беше всичко?“
