— Ето, виж — резултатът от проверката.
Димитър застина на прага на хола, все още стискайки дръжката на куфарчето си. Атмосферата в апартамента беше същата — ароматът на прясно сварено кафе и парфюмът на Светлана се носеха във въздуха, но нещо се бе променило коренно. В самия център на стаята, върху светлия паркет, който жена му лъскаше до огледален блясък всяка неделя, се издигаше внушителен, плътен черен чувал за боклук. Той беше плътно напълнен с нещо меко и безформено, приличащ на уродлив паметник на тиха, но ужасяваща трагедия.
Светлана седеше в креслото срещу него. Правата ѝ осанка, безупречният път и кракът, преметнат през коляното, създаваха образ на спокойствие. В ръцете си държеше чаша с кафе, но не отпиваше нито глътка. Погледът ѝ не беше насочен към чувала, а към Димитър; в студените ѝ сиви очи блестеше такъв леден блясък, че за миг му стана неуютно. Това не беше нито обида, нито тъга. Това беше стоманена решителност — ярост, охладена до крайност и превърната в остро и твърдо острие.
— Какво е това? — попита той въпреки че отговорът вече бавно се прокрадваше в съзнанието му като отровен бурен.
— Това е — както ми обясниха — „срам“, от който са решили да ме избавят — гласът ѝ остана равномерен и лишен от всякаква тръпка. — Мария мина през нас. Каза ми, че просто минавала наблизо и решила да се отбие. Да изпием по едно чайче.
Димитър пристъпи към чувала и след кратко колебание го развърза. В носа го удари познатият смесен аромат на парфюма на Светлана — мирисът на дрехите ѝ и гардероба ѝ. Надникна вътре: най-отгоре лежеше любимата ѝ копринена рокля в цвят морска вълна с асиметричен подгъв — точно тази, с която празнуваха годишнината си в ресторанта. Под нея се подаваше ръкав от кремавата блуза, която той бе донесъл от Несебър. Платът беше изключително фин памук и струваше немалко левове, но той не можа да устои при мисълта как ще изглежда тя с нея. Следваха ярка лятна рокля без ръкави, строга офис пола, кашмирен пуловер… Всичко бе сгънато със смайваща прецизност: не изхвърлено в пристъп на гняв, а подредено със студена и безмилостна методичност като за ковчег.
— Тя… тя просто дойде и?.. — думите заседнаха в гърлото му; мащабът на случилото се изглеждаше немислим. Това вече не беше просто намеса; това бе акт на оскърбление.
— Тя отвори гардероба докато аз бях в кухнята — продължи Светлана със същия безцветен тон сякаш четеше новинарски бюлетин. — Изнесе всичко тук навън. Каза ми, че ми помага да изглеждам като прилична омъжена жена вместо момиче от улицата; заяви ми директно: „Нямаш вкус! Но това може да се поправи ако слушаш по-възрастните.“ После извади този чувал от чантата си и натъпка всичко вътре; посъветва ме да го махна преди ти да дойдеш вкъщи – за да не видиш този позор.
Димитър се изправи; погледна жена си – нито един мускул по лицето ѝ не трепна. Тя не търсеше подкрепа у него; просто констатираше факт – фактът че някой е нахлул в дома им – тяхното лично пространство градено с толкова грижа – преминал е през най-съкровените кътчета с кални ботуши… И демонстративно е захвърлил част от същността ѝ като боклук! Изведнъж той ясно осъзна какво изпитва тя: това няма нищо общо с вещите – това е унижение! Дълбоко… показно… публично… дори зрителят да е само един човек! В него започна бавно да напира гняв – тежък… мрачен… като чугунена маса… Пред очите му стоеше вече не купчина дрехи… а сълзите които Светлана никога няма да изплаче; шамарът който тя получава макар само метафорично; наглата непоколебима увереност у Мария че всичко ѝ е позволено: може да идва когато поиска у тях… може да налага своите правила… може да съди жена му… може тя сама да решава какво ще носи снаха й или как ще живее!
Безмълвен Димитър извади телефона си от джоба; Светлана проследяваше движението му с поглед – но този път очите й проблеснаха различно: повече предупреждение отколкото очакване… Тя го познаваше добре: знаеше че зад външното спокойствие бушува буря…
Димитър намери контакта „Мария“.
