— Милена, — Теодор хвана ръката ѝ, — можем да помагаме. Да навестяваме Лидия. Просто…
— Просто без премествания, — довърши тя с тъжна усмивка. — Разбрах. Наистина.
Елена гледаше тази нова Милена и не знаеше дали да ѝ вярва. Години на предпазливост не изчезват за един ден. Но нещо ѝ подсказваше: промяната е искрена.
След чая, когато Теодор излезе да се обади по телефона, Милена неочаквано седна до Елена:
— Знаеш ли, отдавна исках да попитам… Тези ваши опити да имате дете… Как сте?
Обикновено такъв въпрос би подразнил Елена. Но сега виждаше в очите на Милена истинска загриженост.
— Лекарите казват, че трябва време — отвърна тихо тя. — И по-малко стрес.
— По-малко стрес… — повтори замислено Милена. — А аз само го увеличавах, нали?
Елена замълча, но мълчанието ѝ беше по-красноречиво от думите.
— Искам внуци — призна изведнъж Милена. — Много. Но разбрах, че нямам право… да ги измъквам от вас насила, разбираш ли? Това е вашият живот, вашето решение, вашето време.
Тя хвана ръката на Елена:
— Ти си силна. Много по-силна от мен на твоята възраст. И обичаш сина ми истински. Аз… аз съм благодарна за това.
Елена усети как нещо се отпуска вътре в нея — стегнатият възел, който носеше години наред.
Когато Теодор се върна, вече двамата разглеждаха обяви за гледачки над таблета на Елена.
— Уау! — учуди се той. — Намерихте общ език?
— Намерихме обща кауза — усмихна се Елена. — За начало е достатъчно.
Месец по-късно отново седяха в същата кухня, но атмосферата беше съвсем различна. Лидия получаваше грижи, Милена беше оставила мислите за продажба на къщата, а Георги — братът на Теодор — изненадващо се беше взел в ръце и започнал обещаваща работа.
— Знаеш ли… — каза Теодор докато пътуваха към дома си,
— никога не съм виждал майка ми толкова… спокойна.
Елена кимна.
Ледът не се разтопи веднага – все още очакваше уловка във всяка дума на свекървата си,
но такава нямаше.
Милена наистина се бе променила.
Или може би просто бе станала пак себе си – жената отпреди загубата на съпруга си,
преди страха от самотата,
преди желанието да контролира живота на децата си.
— И аз се промених… — тихо каза Теодор.
— Нали така е, Елена?
— Така е… — усмихна му се тя.
Той действително бе станал друг човек:
по-решителен,
по-внимателен,
престана да се крие зад гърба ѝ при вземане на решенията им.
Погледите им се срещнаха.
В този поглед имаше повече отколкото думите можеха да кажат.
Вечерта Елена седеше до прозореца с чаша чай и гледаше първия сняг – ранен,
лек,
почти прозрачен.
— За какво мислиш? – Теодор седна до нея.
— Колко странно стана всичко… Един разговор промени всичко… Сякаш камък падна от душата ми – усмихна се тя.
Теодор я прегърна през раменете:
— Знам ли… Мисля си че този разговор трябваше да стане много отдавна.
Просто всички ни беше страх…
Елена облегна глава на рамото му и вдъхваше познатия аромат.
Топлината изпълни тялото ѝ –
и това не беше само от чая…
— Страхувах се да не те загубя – призна тя.
– Мислех си че ще трябва да избирам: или ще приема майка ти такава каквато е или ще трябва да тръгнем по различни пътища…
– А аз ме беше страх самият избор – прошепна Теодор и я целуна по косата.
– Между вас двете…
Страхливо ли звучи?
– Човешко е – поправи го Елена.
– Тя ти е майка…
Не можеш просто да я зачеркнеш…
Навън снежинките танцуваха в светлината на уличните лампи
и рисуваха причудливи фигури във въздуха…
– Имам ти изненада! – внезапно каза Теодор.
– Затвори очи!
Елена послушно ги затвори
и чу как той става и тръгва нанякъде…
След няколко секунди той пак бе до нея:
– Отвори ги!
На масичката пред тях лежеше плик –
обикновен бял плик без надписи…
– Какво е това? – попита Елена като го повдигаше
усещайки вътре някакъв плосък предмет…
– Отвори го! – гласът му леко трепереше…
Вътре имаше два листа хартия…
Първият –
резервация за море!
Десет дни,
петзвезден хотел,
ол инклузив!
– Теодоре… ама как… –
тя знаеше бюджета им
такъв лукс просто не можеха да си позволят…
– Продадох колата –
усмихнато отвърна той под нейния смаян поглед…
Ще карам градски транспорт…
Нищо страшно!
– Но защо?
– Виж втория лист!
Елена разгърна втория лист хартия –
това бе направление към частната клиника по репродуктивно здраве!
При най-добрия специалист в града!
– Теодоре… –
прошептя тя със свито гърло…
– Лекарят каза че шансовете ни са добри –
особено ако ти починеш малко…
Наспиш се…
Събереш сили…
Елена гледаше документите невярващо:
– Но клиниката… Това струва цяло състояние!
– Хванах допълнителни смени! –
седнал вече до нея той хвана ръцете ѝ…
Три вечери седмично плюс уикендите!
И парите от колата!
Ще успеем!
Сълзи потекоха по бузите ѝ —
сълзи от щастие…
Спомни си мечтите за дете,
за свое истинско семейство —
и сега когато гледаше мъжа си в очите
за първи път от много време повярва:
ще успеят!
Обичам те —
прошептя тя…
Навън снегът покри града като бяло одеяло…
Изтривайки миналото…
Давайки надежда за ново начало…
