Навън се стъмваше. Някъде в далечината примигваше светлината на телевизионната кула. Елена гледаше към нея, мислейки си колко пъти е била на ръба да зареже всичко. Да си тръгне. Да започне отначало. Но нещо я спираше.
— Обичам те — каза тихо Теодор. — Искам всичко да поправя. Честно.
На следващата сутрин телефонът иззвъня. Докато Елена приготвяше кафе, видя на екрана името на Милена и се намръщи.
— Няма да вдигам — Теодор протегна ръка към апарата.
— Вдигни — сви рамене Елена. — Така или иначе няма да ни остави на мира.
Теодор неохотно отговори. Лицето му се променяше с всяка секунда — от напрегнато към изненадано.
— Какво? — прошепна Елена, когато той приключи разговора.
— Тя се извинява — Теодор изглеждаше така, сякаш е видял сняг през юли. — Казва, че избързала с думите си. И… ни кани на обяд. Да обсъдим как най-добре да помогнем на Лидия.
Елена поклати глава недоверчиво: — Сериозно? Без обвинения? Без истерии?
— Плачеше — Теодор гледаше телефона като странен артефакт. — Каза, че не иска да ни загуби. Особено сега, когато…
Той замълча.
— Когато какво? — попита Елена.
— Когато бихме могли… да имаме дете — Теодор наведе очи. — Каза, че иска внуци, а не вражда между нас. И че Георги сам ще решава за апартамента си.
Елена се усмихна криво: — Първо, за децата трябват двама души. И второ… Не вярвам в такива резки промени.
— И аз също — призна Теодор. — Но звучеше искрено този път. Може би вчера нещо… я е разтърсило?
Елена се обърна към прозореца. Вчера разтърсената не беше Милена, а самият Теодор най-сетне отвори очи за случващото се през всички тези години и майка му, изплашена да не го загуби, направи крачка назад – преобу се в движение, както казваше баба ѝ Лидия.
— Ще отидем — реши Елена. — Да видим какво е намислила този път.
Странното беше, че дори ако това беше уловка – вече не я беше страх от Милена или игрите ѝ; вчера бе настъпила някаква важна промяна – у самата Елена, у Теодор и между тях двамата.
Домът на Милена ги посрещна с аромат на домашни питки и безупречна чистота. Тя притичваше насам-натам с чиниите със салати така старателно все едно посрещаше важни гости, а не собствения си син и снаха му.
— Заповядайте! Заповядайте! – чуруликаше тя весело.— Помислих си… може би трябва заедно да идем при мама? На Лидия ще ѝ бъде приятно да ви види двамата заедно!
Елена хвърли поглед към Теодор – определено имаше нещо странно тук; никога досега Милена не бе предлагала „заедно“. Обикновено беше „Теодоре, иди“, „Теодоре, направи“.
По време на обяда свекървата бе необичайно мълчалива; дори подредбата на масата бе различна – освен любимите ястия на сина ѝ имаше и такива по вкуса на Елена.
— Имам едно предложение… – най-сетне каза Милена докато преминаха към чая.— Относно мама…
Елена напрегнато очакваше подвоха.
— Вече говорих със социалните служби… Оказа се възможен вариант за домашен помощник – ще идва два пъти дневно гледачка; няма да струва толкова скъпо ако разделим разходите…
— Добра идея е… – предпазливо каза Елена.
— И аз мисля така! – усмихна се Милена с някак нова усмивка.— Не искам да съм ви бреме… Вие имате свой живот и свои планове!
Теодор едва не се задави с чая: — Мамо… добре ли си?
Милена въздъхна: — Знаеш ли… след вчерашното цяла нощ не мигнах; мислех си много… Малко остана сама да разбия семейството ви със собствените си капризи…
— Мамо… – объркано промълви Теодор.
— Не ме прекъсвай! – повиши леко тон тя.— Цял живот съм вярвала че знам кое е най-добро за теб и Георги; решавах вместо вас; контролирах всичко… А резултатът? Георги вече трийсетгодишен още няма собствен дом; ти почти изгуби жена си…
Елена мълчеше боязливо да не изплаши този миг внезапна искреност…
– Вчера видях как се гледате един друг… осъзнах: малко оставах сама да унищожа истинската любов помежду ви! За какво? За моите фантазии?
– Милена… – започна несигурно Елена все още невярвайки…
– Не, Елено… – за първи път я нарече така свекървата й.– Не играя театър! Наистина прозрях! Знаеш ли кога? Когато вчера излезе с тази папка… Видях себе си в теб тогава: млада отчаяна жена защитаваща щастието си…
Тя избърса внезапните сълзи:
– И аз някога водих битки със свекървата ми (родителите на бащата на Теодор). И те искаха контрол над живота ни… Заклех се никога няма да стана такава тъща… А станах точно такава свекърва!
Теодор гледаше майка си сякаш я вижда за първи път…
– Не моля за прошка! – изправи раменете Милена.– Ще поправям грешките си с дела – а не думи!
Гърлото на Елена пресъхна от напиращата искреност която пробиваше всички защитни стени градени през годините…
– Първото което ще направя – ще намеря добра гледачка за Лидия; ще я посещавам всеки ден лично! А вие двамата живейте живота който заслужавате!
