Елена остави папката на масата.
— Не, Милена. Няма да помогна. И няма къде да се местите.
— Как така няма къде? — Милена се намръщи. — Теодор току-що се съгласи…
— Този апартамент, — Елена отвори папката, — е мой. Изцяло. Ето документите.
В кухнята настъпи оглушителна тишина. Теодор гледаше жена си така, сякаш я вижда за първи път.
— Какви са тези глупости? — Милена грабна документите. — Апартамента ви го подариха родителите на Теодор за сватбата!
— Не съвсем, — гласът на Елена звучеше изненадващо спокойно. — Те дадоха първата вноска. Останалото изплащах аз. Сама. Последните три години.
Теодор пребледня.
— Елена, за какво говориш?
— За това, Теодор, че докато ти сменяше работа след работа и търсеше себе си, аз работех на две места едновременно. За това, че твоите родители ни дадоха триста хиляди лева, а цялата сума – четири милиона – изплатих аз. И преди половин година изплащанията приключиха. Апартаментът вече е изцяло мой.
Милена се задави от възмущение:
— Лъжеш! Теодор щеше да знае!
— Теодор не се интересуваше, — Елена сви рамене. — Парите идваха, сметките се плащаха. Всичко му беше наред.
— Елена, — Теодор гледаше объркано, — защо не ми каза?
— А ти питал ли си някога? — въздъхна Елена. — Интересувал ли си се откъде идват парите? Защо работя толкова много? Не – удобно ти беше аз да решавам всичко сама.
Милена скочи:
— Това е измама! Ще заведем дело! Теодор има право…
— На какво? — повдигна вежда Елена.— На апартамент, който не е купувал? Нямаме брачен договор с Теодор, но имам всички документи кой е плащал вноските. Всяка стотинка е доказана.
Лицето на Милена почервеня на петна:
— Ти… ти всичко си нагласила! Нарочно! Знаела си, че ще поискам…
— Не,— поклати глава Елена.— Просто ми писна да живея в страх от вашите „изненади“. И реших да се подсигуря.
Теодор седеше с наведена глава:
— Значи всички тези извънредни часове и командировки…
— Да,— кимна Елена.— Заради нашето бъдеще. Нашето с теб, Теодор. Не на майка ти и не на Георги.
Милена яростно затвори папката:
— Не можеш така! Ние сме семейство!
— Именно,— твърдо отвърна Елена.— Ние с Теодор сме семейство и ще решаваме заедно кой ще живее в нашия апартамент.
— Теодоре! — извика Милена.— Кажи ѝ нещо!
Всички погледи се насочиха към мъжа. Той седеше и разтриваше слепоочията си като човек опитващ се да осмисли случващото се.
— Мамо,— най-сетне каза той,— Елена е права. Трябва да решаваме заедно.
— Предаваш собствената си майка? — задъха се Милена.
— Не те предавам,— за пръв път я погледна право в очите Теодор.— Но съм женен за Елена. Тя ми е семейство. И… никога не съм мислил колко много носи сама… Това… ме е срам.
Елена не вярваше на ушите си: за четири години това беше първият път когато мъжът ѝ не отстъпва пред натиска на майка си.
— Ще помогнем с Лидия,— каза тя по-меко.— Ще намерим гледачка и ще поемем част от разходите ви. Но да живее при нас… не може.
Милена седеше със стиснати устни; по бузите ѝ течаха сълзи – изпитано оръжие за манипулация.
— След всичко което направих за сина си… Най-хубавите години дадох…
– Мамо,— прекъсна я Теодор,— стига вече! Обичам те, но престани да ме притискаш!
Свекървата премигна изненадано – такъв тон от страна на сина ѝ беше новост за нея.
– Георги ще остане без апартамент… – прошепна тя.
– Георги има работа и две ръце – сви рамене Теодор.– На тридесет и две години вече трябва сам да решава проблемите си.
Елена гледаше мъжа си учудено и… гордо? Не знаеше дали тази нова твърдост ще издържи дълго време; но точно в този миг тя отново видя онзи Теодор в когото някога бе влюбена.
Вечерта когато Милена замина (разплакана но с обещание за помощ към Лидия), двамата с Теодор седяха в кухнята; тишината между тях беше замислено спокойна.
– Защо мълча толкова време, Елено? – тихо попита той гледайки чашата със студения чай.
Елена въртеше пръстен между пръстите си: обикновен евтин пръстен – такъв какъвто успели да купят със скромната заплата преди шест години.
– Щеше ли въобще да чуеш? – тя не искаше това да звучи като упрек… но прозвуча точно така.
Дълго време той мълча.
– Май нямаше… – призна най-накрая.– Свикнах винаги да разчитам на теб; ти винаги толкова силна… Всичко можеш сама… А аз… – махна безпомощно ръка.
– Аз не исках да бъда силната… – прошептя Елена.– Исках просто някой да ме обича; някой който ме пази… Но никога дори веднъж не ми даде тази възможност…
– Знаеш ли… – повдигна очи той.– Винаги съм мислил че мама е права: че грижата към родителите… Така трябва?
– Грижата – разбира се.– Да жертваш семейството си обаче… не!
– Тя винаги така правеше… – замислено каза той.– Решаваше вместо мен; вместо Георги; казваше че знаела кое било най-добре…
– И ти свикнал така… – сложи ръката върху неговата длан Елена.– Толкова много че ѝ позволи даже решенията ни като двойка тя да взема…
Той нежно притисна пръстите ѝ:
– Прости ми… Наистина прости ми, Елено! Не виждах… или просто не исках…
