— Елена, Милена се обади. Каза, че ще дойде в събота, иска да обсъди нещо важно — Теодор подхвърли тази фраза уж между другото, без да откъсва поглед от телефона си.
Елена застина с черпака в ръка. Бульонът на котлона заплашително завря и започна да прелива. В главата ѝ проблесна: „Пак ще започне.“ Последното посещение на Милена се превърна в тричасова лекция за това колко неправилно Елена сгъва ризите на мъжа си.
— И каква е тази важност? — опита се да звучи равнодушно, но предателската тръпка в гласа ѝ издаде напрежението.
Теодор сви рамене, все още без да поглежда към жена си.
— Нямам представа. Знаеш Милена — обича да прави от мухата слон.
Елена разбърка супата с повече сила, отколкото трябваше. Лъжицата издрънча по стените на тенджерата по-шумно от нужното. Четири години брак, а тя още не беше свикнала с тези внезапни „важни разговори“.
Съботата дойде твърде бързо. Милена пристигна не сама, а с огромен сак, сякаш идваше за цяла седмица. В антрето ухаеше на сладникавия ѝ парфюм и още нещо… тревожно.
— Теодорче, синко! — възкликна тя и прегърна сина си така, сякаш не го бе виждала цяла година, макар че бяха минали само две седмици. — Елена — кимна доста по-сдържано към снаха си.
На обяд свекървата беше необичайно мълчалива. Елена усещаше пронизващите ѝ погледи и чувстваше как вътре в нея се стяга възел от напрежение. Нещо определено се готвеше.
— Теодор, помниш ли какво ти говорих за Милена? — най-после заговори свекървата и попи устните си със салфетка.
— Лидия ли? Какво има? — Теодор смръщи чело.
— Тя е на осемдесет и три години вече, синко. Не може повече сама. Лекарят каза, че има нужда от постоянни грижи.
Елена усети как стомахът ѝ се свива. Преди няколко месеца вече бяха говорили дали да вземат баба при тях вкъщи. Тогава Теодор деликатно отказа.
— И какво предлагаш? — попита предпазливо Теодор.
Милена се изправи като човек, който ще произнесе присъда.
— Обмислих всичко добре. Мама ще дойде при мен да живее. А аз… — направи драматична пауза — ще се преместя при вас.
Елена застина с вилица в ръка. В кухнята настъпи тежка тишина; единствено тиктакането на часовника я нарушаваше.
— При нас? — повтори Теодор невярващо.— Мамо, ама ние сме само двустайно жилище! Къде…
— А моята къща ще я продам — прекъсна го Милена със спокоен тон все едно съобщава прогнозата за времето.— Парите ще са за апартамент на Георги. Горкото момче – вече на трийсет и две години още живее под наем! Време му е за собствен дом!
Елена усети как бузите ѝ пламват от яд.— „Горкото момче“ Георги – здрав мъж като канара – сменя работа през половин година и харчи парите си по компютърни игри! А сега му искат апартамент!
— Почакай малко, мамо… Искаш да продадеш къщата си, да купиш апартамент на Георги и ти самата да дойдеш при нас завинаги?
— Точно така! — кимна тържествено свекървата като човек решил съдбовен въпрос.— Елена ще гледа мама – това не е трудно! Лидия е тиха жена – няма много нужди!
Елена стискаше салфетката под масата до побеляване на кокалчетата.— Да гледа бабата? Тя едва смогва между работа и домакинство…
— Мамо… Не можем просто ей така… — започна Теодор плахо.
— Защо не можете?! – повиши глас Милена.— Отказвате ли ми?! На собствената ви майка?! След всичко което съм направила за теб?!
Елена познаваше този номер: следват изброяванията на всички майчини жертви докато мъжът ѝ омекне… Винаги ставаше така!
— Трябва ми време да помисля… — промълви тихо Теодор без да срещне погледа ѝ.
Елена стана безмълвно от масата и излезе от кухнята; отвътре всичко кипеше… Това вече беше прекалено!
В спалнята тя се облегна до стената със затворени очи; сърцето й блъскаше лудо като че щеше да разцепи ребрата й… Четири години… Четири години търпение… компромиси… опити за добри отношения със свекървата… И резултатът: просто я поставиха пред свършен факт…
През вратата долиташе гласът на Милена: „Вече съм харесала хубав едностаен апартамент за Георги! А вас какво ви притеснява – имате свободна стая! Та нали деца пак нямате.“
Тази реплика удари като шамар… Две години вече те с Теодор опитват напразно да имат дете; Елена премина през прегледи… процедури… отчаяни сълзи… А свекървата знаеше това много добре! Знаеше – но пак забива нож…
Елена приближи прозореца; долу преминаваха коли и хора – обикновен живот… А нейният живот щеше скоро напълно да рухне; мъжът й пак щеше само да мълчи както винаги когато става дума за майка му…
„Не! Стига!“ – проблесна мисълта й…
Тя отвори чекмеджето на бюрото и извади папката с документи; преди четири месеца след поредния скандал със свекървата беше решила все пак да се подсигури… Тогава й изглеждаше параноично; а сега бе просто предпазливост…
Пое дълбоко въздух…, изправи раменете…, върна се обратно в кухнята…
Разговорът секна моментално; Теодор седеше виновен…, а Милена сияеше победоносно…
— Аха…, върнала си се…, — усмихнато каза свекървата.— С Теодор всичко уточнихме: местя се другия месец! Ще ми помогнеш ли с багажа?
