Разбира се! Ето превода с всички изисквани подмени:
Разбира се! За първи път от дълго време снимки в чужбина, хонорар във валута, който ѝ позволи да обнови целия си гардероб и дори да си купи чужд автомобил.
Но работата по патриотичния филм се превърна за актрисата в пореден нервен срив. По ирония на съдбата, докато играеше героиня-подпольщица, Ралица самата попадна в плен на собствените си демони. След края на снимките тя се върна в Стара Загора, където я очакваха години на принудително бездействие и прогресиращ невроз.
Два пъти годишно, а в особено тежки периоди и три пъти, светът ѝ се свиваше до размерите на стая в психиатрична болница.
Българската медицина не познаваше милост към душевните рани: еднотипни диагнози, стандартни схеми за лечение, тежки медикаменти, които изтравяваха от човека не само болестта, но и самата личност.
Кинематографичната общност, без да знае за бедата ѝ, бързаше с осъждането.
— Звездна болест — шепнеха по кулоарите.
— Капризна дива — заключаваха режисьорите и задраскваха името ѝ от проектите си.
Художествените съвети отхвърляха кандидатурата ѝ, дори без да подозират каква истинска трагедия се крие зад „капризите“.
В театъра и киното настъпи негласно табу: твърде сложна, твърде непредсказуема. И докато колегите получаваха роли и награди, Ралица получаваше нови рецепти и диагнози — всяка година все по-далеч от светлината на прожекторите.
ЗАВРЪЩАНЕ В КИНОТО
Неочакваното завръщане в киното ѝ подари Александър Зархи през 1967 година, когато реши да екранизира „Теодора“. Две години актрисата живя с този образ — препрочиташе Толстой до износване на книгата и преживяваше всяка емоция на героинята си. Вронски бе изигран от Любомир — нейният бивш съпруг.
— Ние не играехме любовта — ние я преживявахме отново — признаваше тя по-късно. — Любомир ме гледаше със същия поглед като тогава в Златни пясъци. А аз… аз просто позволих на Теодора да живее в мен.
Макар филмът да не повтори успеха на „Жеравите“, ролята на Теодора остана най-скъпата за Ралица. Но киното пак се отвърна от нея. След премиерата последваха дълги години забрава.
Опитът да се върне към театъра също не успя. Ростислав я беше поканил в „Съвременник“ за ролята на Ясмина във „Вечно живите“. Но скоро я извикаха за снимки и тя замина.
Единственото ѝ спасение станаха поетичните вечери. Стиховете на Христофор и Мария в нейното изпълнение разплакваха цели зали. Публиката все още виждаше у нея онази крехка и искрена Ясмина. И докато траеха тези срещи, изглеждаше сякаш славата още не я е напуснала…
ОЩЕ ЕДНА ГОРЧИВА СТРАНИЦА ОТ ЖИВОТА
Бракът с писателя Стоян можеше да донесе на Ралица така жадуваното щастие, но се превърна в още една горчива страница от живота ѝ.
Той умееше като никой друг да изненадва: обсипваше жена си с разкошни букети, скъпи подаръци, пишеше стихове и възхищаваше се на красотата ѝ. Чувствата им бяха искрени и взаимни.
Първите години след сватбата актрисата прекарваше нощи над книги — попивайки знанията, които щяха да ѝ помогнат достойно да стои до ерудирания си съпруг.
Изучаваше философски трактати и художествена класика; разбираше от музика и живопис. Всичко това бе само за да блесне със знания сред неговите колеги.
Но зад фасадата на интелектуалния брак се криеше дълбока тъга. Минаваха месеци без желаното забременяване. Веднъж Ралица отчаяно сподели с мъжа си:
— Ако не родя дете — значи не съм жена!
— А аз вече отдавна не съм мъж… – отвърна той студено.
Оказа се Стоян знаел за своето безплодие, но го криел. Десет години брак рухнаха като прахоляк – оставиха само обида и празнота след себе си.
МИМОЛЕТНО ЩАСТИЕ
Сред всички любови следващият мъж до актрисата – Радослав – бе най-загадъчният. Незабележим студент във ВГИК внезапно привлече вниманието на знаменитостта по време на кинофестивал във Велико Търново.
Именно тя направи първата крачка: покани го първо на обяд… после – вечеря… В Стара Загора те вече се връщаха заедно – там живяха щастливо четири години.
