— Виждаш ли, — тъжно се усмихна Йоана. — Дори не можеш да поискаш. Защото за теб майка ти е свято, а съпругата… Съпругата е просто някакво допълнение.
— Точно така е, Димитър. И докато не го осъзнаеш, ние нямаме бъдеще.
Тя го заобиколи и излезе от апартамента. Последното, което чу, беше възмутеният глас на Иванка:
— Нека си тръгва! Голямо съкровище намерил! Ще ти намеря друга, по-добра!
Йоана слизаше по стълбите и сълзите се стичаха по бузите ѝ. Но вътре, редом с болката, живееше странно чувство на облекчение. Тя беше взела правилното решение. Трудно, болезнено, но правилно.
Детето ѝ заслужава по-добро. Заслужава баща, който ще поставя семейството на първо място. Заслужава дом, в който ще бъде обичано и ценено повече от всичко на света.
И тя ще намери начин да му даде всичко това. Сама, без Димитър и неговата токсична майка.
Излизайки на улицата, Йоана извади телефона си и набра номера на майка си.
— Мамо? Аз съм. Може ли да дойда при вас да поживея? Да, за по-дълго време. Ще обясня всичко като се видим.
В слушалката прозвуча разтревоженият глас на майка ѝ, но Йоана я успокои:
— Всичко е наред, мамо. Наистина. Взех важно решение. Трудно е, но правилно. Ще ме посрещнеш ли на гарата? Благодаря ти. И аз те обичам.
Тя прибра телефона в джоба си и тръгна към таксиметровата спирка. Зад нея останаха четири години брак, разбити мечти и илюзии. Пред нея я чакаше неизвестното.
Но Йоана знаеше — ще се справи. Заради себе си и заради бебето, което кротко спеше под сърцето ѝ.
А след три месеца, когато Йоана вече се беше устроила в родителския дом и дори беше намерила дистанционна работа, ѝ се обади Димитър.
— Йоана… — гласът му звучеше уморено и пречупено. — Можем ли да се видим? Да поговорим?
— За какво да говорим, Димитър?
— Аз… разбрах колко грешах досега. Мама… сега постоянно ми иска пари. Казва ми: щом няма жена вкъщи — цялата заплата трябва да давам на нея! Не мога повече така да живея.
— Димитър, сам избра този живот тогава — когато постави майка си над семейството ни.
— Но аз искам всичко да оправя! Искам да бъда с теб и детето!
— А какво казва мама ти?
— Ето виждаш ли… Още не можеш да ѝ противостоиш дори сега! А аз няма да се върна в дом където свекървата е по-важна от жената до теб! Прости ми.
— Йоана… моля те!
— Не става вече, Димитър! Направи своя избор — живей с него занапред! А ние с детето ще минем без теб! И знаеш ли какво? Добре сме си така! Родителите ми помагат истински; подкрепят ме; това е истинско семейство! Такова семейство където хората мислят един за друг а не само за себе си!
Тя затвори телефона и сложи ръка върху корема си: още един месец оставаше до срещата със сина ѝ; лекарите казаха че ще бъде момче.
И Йоана обеща сама на себе си: тя ще го възпита като истински мъж — човек който може да защити семейството си; който няма да позволи никому — дори на собствената си майка — да разруши дома му.
Такъв какъвто Димитър така й не можа да стане…
А Иванка остана със своя покорен син; само че внук така й не видя: Йоана удържа думата си — токсичната баба не получи достъп до детето.
И Димитър остана сам: с майка си; новите ѝ прозорци; безкрайните искания за пари… Без жена; без син; без семейство…
Точно това постигна самият той – без дори да го осъзнае напълно…
А Йоана… тя започна нов живот: труден – но свой собствен живот; където сама вземаше решенията; където никой не крадеше парите от детето ѝ; където думата „семейство“ означаваше любов и подкрепа – а не манипулации или предателства…
И това беше правилното решение.
