— Повече няма да изплащам дълговете ти към майка ти! — извика Йоана, хвърляйки банковото извлечение на масата, когато разбра, че Димитър за пореден път е превел общите им спестявания на майка си.
Цифрите на листа се размиваха пред очите ѝ от напиращите сълзи. Петдесет хиляди. Точно толкова, колкото бяха заделили за ремонта на детската стая за бъдещото им дете. Йоана беше в четвъртия месец от бременността си и с Димитър планираха да започнат обзавеждането още следващата седмица. Бяха избрали тапети с мили зайчета, харесали бяха легълце от естествено дърво, дори повивалник вече ги чакаше в магазина.
А сега всички тези планове се бяха превърнали в прах.
Димитър стоеше до прозореца и избягваше погледа ѝ. Раменете му бяха напрегнати, ръцете — свити в юмруци. Йоана познаваше тази поза — винаги изглеждаше така, когато осъзнаваше вината си, но не искаше да го признае.
— Мама помоли да ѝ помогна с дълговете за апартамента — промърмори той най-накрая. — Натрупали са се за половин година. Можеха да ѝ спрат тока.
Йоана усети как вътре в нея се надига вълна от гняв и отчаяние едновременно. Това беше вече четвъртият път през последната година. Първо Иванка, свекърва ѝ, поиска пари за зъболечение — тридесет хиляди. После — за нов хладилник: двадесет и пет хиляди. След това — за пътуване при роднини в друг град: петнадесет хиляди. И всеки път Димитър даваше парите без колебание, дори без да се посъветва със съпругата си.
— Димитре — опита се Йоана да говори спокойно, макар отвътре всичко да вреше, — майка ти продаде вилата си преди половин година. За един милион и двеста хиляди лева. Къде изчезнаха тези пари?
Той сви рамене, пак без да я погледне.
— Не е твоя работа. Това са нейните пари — както реши, така ги харчи.
— Не е моя работа? — гласът на Йоана потрепери. — Не е моя работа когато раздаваш нашите общи спестявания? Парите, които събирахме за нашето дете?
— Тя ми е майка! — рязко се обърна Димитър; лицето му почервеняло от яд. — Не мога да ѝ откажа! Тя ме е отгледала сама!
Йоана гледаше мъжа си и не го познаваше вече. Къде беше онзи грижовен човек отпреди година, който ѝ се кълнеше във вечна любов? Който обещаваше семейството им винаги да бъде на първо място?
— А аз какво съм ти? — попита тихо тя. — Аз съм ти жена… И нося детето ти… Нима ние не сме по-важни?
— Недей драматизира! Ремонтът ще почака! Ще го направим по-късно.
— Кога по-късно? Когато се роди детето ли? Или когато майка ти пак поиска пари „за нещо спешно“?
— Стига! — изрева Димитър.— Омръзна ми от твоите упреци! Мама е права: егоистка си и мислиш само за себе си!
Думите удариха Йоана като шамар. Мама е права? Значи са говорили зад гърба ѝ… Иванка и Димитър обсъждали я тайно; както винаги свекървата настройвала сина срещу жена му.
Йоана бавно седна на стола. В корема ѝ помръднало бебето сякаш усещаше тревогата на майка си; тя сложи ръка върху закръгления корем и пое няколко дълбоки въздуха в опит да се успокои.
— Знаеш ли какво… – каза тя след дълга пауза.— Щом майка ти е толкова важна за теб; щом нейните проблеми са над нашето семейство – тогава нека тя помогне с ремонта на детската стая! В крайна сметка това ще бъде стаята на нейния внук.
— Откъде накъде трябва тя да ни помага?
