Неудачница.
Маргарита се опита да се усмихне, но усмивката ѝ излезе напрегната и неестествена. В очите ѝ проблясваха раздразнение и гняв, които не можеше да скрие.
Усещаше как буца засяда в гърлото ѝ.
Целият ѝ старателно изграден свят се срина за миг.
— Елена… — промълви тя, запъвайки се. — Това… това е много неочаквано.
Елена само леко се усмихна в отговор, без да каже нито дума.
Погледът ѝ говореше достатъчно. Тя беше доказала правотата си, без да прибягва до обиди или упреци. Просто беше себе си — успешна, уверена жена, която няма нужда от доказателства.
Виктор, който стоеше до Елена, сложи ръка на кръста ѝ, сякаш я подкрепяше. И той гледаше майка си с лека ирония, но в очите му имаше и тъга.
Сякаш казваше: „Мамо, защо го направи? Защо се опита да ни унижиш?“
В този момент Маргарита се почувства не просто унизена, а жалка.
В очите на сина и снаха си тя видя не презрение, а съжаление.
И това беше най-болезненото от всичко.
— Е, — каза Елена след дългото мълчание. — Време е да тръгваме. Благодаря за прекрасната вечер.
Тя се обърна към гостите и ги дари с лъчезарна усмивка.
— Беше ми много приятно да се запозная с всички ви. Надявам се ресторантът ни да ви хареса.
След това Елена хвана Виктор под ръка и двамата тръгнаха към изхода.
Гостите сякаш излязоха от хипноза и започнаха да ги изпращат с възхитени погледи. Някой дори опита да завърже разговор, но Елена учтиво отклони всички опити.
Докато минаваше покрай Маргарита, Елена леко се наведе към нея и прошепна:
— Не се тревожете, Маргарита. Всичко е наред. Понякога животът просто поднася изненади.
И с тези думи те напуснаха залата, оставяйки Маргарита в пълно самота.
В ресторанта настъпи тишина.
Гостите шепнеха помежду си и обсъждаха случилото се. Някои възхваляваха Елена и Виктор. Други злорадстваха за унижението на Маргарита. А някои просто опитваха да разберат какво точно е станало.
Маргарита стоеше в средата на залата като поразена от гръм.
Чувстваше се празна и смазана. Цялата ѝ увереност и надменност бяха изчезнали безследно – остана само горчивият вкус на разочарование.
Погледна отражението си в огледалото – там вече не виждаше успешната и самоуверена жена от преди малко; виждаше старата, зла и самотна особа, която сама бе съсипала живота си.
Бавно като насън Маргарита тръгна към масата си. Седна в креслото и затвори очи.
В главата ѝ преминаваха откъслечни спомени: детството на Виктор; неговата младост; техните караници и разногласия…
Винаги бе искала най-доброто за него – а все правеше обратното…
Спомни си как беше против брака му с Елена – струваше ѝ се твърде обикновена и необразована за нейния син; мечтаеше за друга снаха – от нейния кръг: богато момиче от влиятелно семейство…
Но Виктор избра Елена.
И Маргарита никога не можа да му прости това решение…
Отвори очи и погледна празната чаша шампанско пред себе си – светлината на полилея рисуваше странни шарки по стъклените стени…
Маргарита хвана чашата толкова силно между пръстите си, че кокалчетата побеляха…
Точно тогава осъзна колко голяма грешка е допуснала.
Изгубила години наред в доказване на собствената си правота – вместо просто да обича сина си така както е… вместо просто да приеме избора му.
Била заслепена от гордостта си.
И така бе загубила най-скъпото което имаше…
Сълзи потекоха по бузите ѝ.
Плачеше не толкова от унижение – колкото от осъзнатата вина.
Плачеше за изгубеното време; за разрушените отношения; за собствената глупост… жестокост…
Изведнъж Маргарита усети нечия ръка върху рамото си.
Стреснато отвори очи.
Пред нея стоеше един от сервитьорите:
— Маргарита — каза тихо той — Зле ли ви е? Да извикам ли лекар?
Маргарита поклати глава:
— Не… благодаря! Всичко е наред… Просто… днес беше много тежък ден…
Сервитьорът я погледна със съчувствие:
— Разбирам ви — отвърна той — Но няма смисъл толкова да страдате! Всичко ще мине!
Той прибра празната чаша от масата й и предложи чаша вода:
— Изпийте малко вода! Ще ви олекне!
Маргарита пое чашата; пи няколко глътки – водата я успокои малко…
— Благодаря! — каза тя тихо — Много сте любезен!
— Няма защо! Това ми е работата!
Той й се усмихна леко и се върна при другите маси…
Маргарита остана сама до прозореца…
Навън вече беше тъмно; градът палеше светлините си сякаш гонейки мрака…
И тя също поиска да прогони мрака вътре в себе си…
Знаеше че я чака дълъг труден път към прошката… Но вече бе готова!
Решила бе: ще промени живота си! Ще опита пак – ще върне любовта… доверието… близките хора…
Знае че няма лесно… но вярва че всичко може стига човек истински го поиска…
Готова бе да започне начисто…
А може би някой ден синът й… снаха й… ще успеят пак да й простят…
Но това вече е друга история.
КРАЙ
