— Виктор, разбира се, винаги беше малко в облаците — произнесе първият, отпивайки от коняка си.
— Но чак така да се зарови в земята… Не разбирам — добави вторият.
— Айде стига де — отвърна първият и си нагласи очилата. — Може пък и да има пари там? Сега е модерно всякакво екофермерство, агротуризъм…
— Едва ли — възрази вторият. — Познавам Маргарита, тя отдавна щеше да разгласи успехите им, ако ги имаше.
С наплива на гостите напрежението в залата растеше. Маргарита нервно поглеждаше часовника си. Опитваше се да поддържа светски разговор, да се усмихва и шегува, но мислите ѝ бяха далеч.
В ума си виждаше как Виктор и Елена ще влязат. Как ще ги посрещнат презрителни погледи. Как тя, Маргарита, триумфално ще докаже правотата си.
Спомни си последния им разговор, когато Виктор обяви решението си да замине на село:
— Мамо, повече не мога. Омръзна ми тази надпревара, постоянният натиск. Искам да живея своя живот и да правя това, което ми харесва.
Тогава Маргарита само се усмихна презрително:
— Твоят живот е тъпчене в забравата. Нищо не можеш с ръцете си. Ще загинеш там, Виктор.
И ето че след десет години щеше отново да го види. Да види как е пропаднал. Това щеше да бъде нейният триумф.
Изведнъж музиката секна като по команда и всички погледи се обърнаха към входната врата. Настъпи такава гъста тишина, че сякаш можеше да чуеш туптенето на сърцето на всеки присъстващ.
Маргарита усети как по гърба ѝ пробяга студена тръпка. Моментът настъпи. Сега ще влязат и всички ще видят…
Тежките дъбови врати на ресторанта се разтвориха навътре с мек въздишка и за миг заглушиха какафонията от звън на чаши и напрегнат смях изпълнили залата.
Всички погледи – изострени от очакване и лека досада – се обърнаха към входа.
Маргарита седеше начело на масата като кралица над владенията си и почувства убождане на удовлетворение. Моментът, който бе планирала толкова старателно – най-сетне настъпи!
Изглади плата на дизайнерската си рокля; устните ѝ се извиха в напрегната почти хищническа усмивка.
Но усмивката потрепери.
После изчезна напълно.
Част втора
Това пред нея нямаше нищо общо със сцената на провинциална неловкост, която тя с такова удоволствие бе рисувала във въображението си.
Вместо очакваните несръчни фигури прага изпълни силуетът на изтънчена елегантност.
Виктор – синът ѝ – стоеше висок и уверен в себе си; годините бяха заличили всякакви следи от онзи плах безинициативен младеж от спомените ѝ.
Беше облечен с безупречно ушит костюм в цвят тъмно въгленово сиво със съвременен силует подчертаващ широките му рамене; платът говореше за качество и премерена разкошност.
Косата му – някога винаги рошава – сега бе прилежно пригладена около лице изгубило юношеската мекота; заменили я фини линии говорещи за трудолюбие и тиха решителност.
Но истинската изненада беше Елена.
Движеше се с грация напълно несъвместима със селското минало което Маргарита помнеше; всяка нейна стъпка излъчваше самоувереност.
Обикновеното селско момиче бе изчезнало – мястото ѝ заемаше жена с неоспорима изтънченост.
Роклята ѝ – творение в дълбоко синьо едва доловимо проблясващо под меката светлина на ресторанта – бе шедьовър на премерен шик; обгръщаше фигурата ѝ като течаща нощ подчертавайки форми изваяни от физически труд но останали женствени.
На шията блестеше деликатно диамантено колие – тих символ на благосъстояние което Маргарита никога не би допуснала за възможно при тях двамата.
Двамата вървяха към масата със синхронна почти царствена осанка; ръката на Виктор лежеше леко върху кръста на Елена – жест на непринудена привързаност и тиха гордост; бяха едно цяло сила с която трябваше да се съобразяваш.
Шепотът който още преди миг виташе над залата стихна заменен от почти осезаема тишина.
Приближавайки ги Маргарита забеляза детайли които първо бяха убягнали от погледа ѝ:
Обувките на Виктор – кожени очевидно ушити по поръчка лачени до огледален блясък;
Клатчът на Елена – малък украсен с мъниста без съмнение дело на прочут дизайнер;
А ръцете… Маргарита ги помнеше грапави покрити с мазоли от работа по градините; а сега бяха гладки поддържани със семпъл но изискан диамантен пръстен проблясващ дискретно;
Зад широките прозорци зад гърба им безшумно спря черен вседеход; шофьор във форма слезе отвори задната врата със свикнал жест;
Колата последен модел очевиден символ за благополучие рязко контрастираше с ръждивия кихащ „Лада“, която Маргарита винаги свързваше с тях;
Вълна от замайване заля Маргарита;
Това просто не можеше да бъде…
Двойката приближи масата; погледите им срещнаха нейния;
Погледът на Виктор беше прям лишен от обида но в него проблесна нещо което тя не можа да разчете: съжаление? Или дори насмешка?
В очите на Елена гореше стомана — тиха сила която прониза гърба й със студена тръпка;
— Мамо — каза Виктор; гласът му беше по-дълбок по-плътен отколкото го помнеше тя — Благодаря ви че ни поканихте;
Леко се наведе докосвайки бузата й с устни — формално почти делово
