Маргарита стоеше пред огледалото, критично оглеждайки отражението си. Роклята от Валентино, купена в столичен бутик, ѝ стоеше идеално и подчертаваше стройната фигура, с която толкова се гордееше на своите 60 години. Юбилеят – важно, знаково събитие. Всичко трябваше да е безупречно.
Ресторант „Венеция“, най-добрите флористи в града, кетъринг, музикална програма и, разбира се, гостите – елитът на обществото. Така обичаше да се изразява Маргарита.
Изведнъж погледът ѝ омекна и на устните ѝ се появи едва доловима иронична усмивка. Виктор… Нейният син. Десет години не го беше виждала.
Преди десет години той избяга от града като беглец заедно с Елена – избяга от грижата на Маргарита, от перспективите, които тя виждаше за него. Размени столичния живот за някаква провинция с агротуризъм. Смешно ѝ беше като си спомняше колко беше против този брак. Елена – обикновено селско момиче без образование и маниери. Какво можеше да даде тя на Виктор? Само проблеми. А Виктор… За нейно дълбоко съжаление не оправда очакванията ѝ. Не издържа, не постигна престижна позиция, постоянно се оплакваше от несправедливостта и завистта на колегите си. Мекушав – така го наричаше тя; може би твърде рязко. Но истината трябва да се казва в очите.
И ето че след десет години тя реши да ги покани. Не защото внезапно я връхлетя майчинска любов, разбира се. По-скоро от любопитство – искаше да види в какво са се превърнали те; в какви дрипи ще пристигнат и с какъв раздрънкан автомобил ще дойдат. И разбира се – да покаже на всички кой кой е; да докаже правотата си.
Маргарита пристъпи към прозореца с изглед към града – суета, движение, живот… А там при тях на село… тишина. Покой. Крави, кокошки… Смъртна скука.
В този момент в стаята влезе сестра ѝ Теодора.
– Е? Готова ли си да блестиш тази вечер, наша звезда? – весело попита тя.
Маргарита се обърна към сестра си с одобрителен поглед. Теодора както винаги изглеждаше елегантно без излишества.
– Почти съм готова – отвърна Маргарита и пак погледна към огледалото: – Просто размишлявам за моите дългоочаквани гости.
– За Виктор и Елена ли говориш? – попита Теодора и седна на ръба на леглото.
– Разбира се – въздъхна Маргарита. – Представям си моята селска Пепеляшка в гумени ботуши…
Теодора се засмя:
– Ох! Не мога да си представя тази гледка! И Виктор сигурно съвсем е подивял там по селата…
– Няма да ме учуди – сви рамене Маргарита. – Той винаги беше безхарактерен… А що се отнася до Елена… даже не знам какво намери у нея…
– Любов! – философски отбеляза Теодора.
– Каква любов! По-скоро отчаяние! Важното е само празникът ми да не провалят! Толкова много вложих!
– Недей да се тревожиш! Ще имаш повод за смях после… И ще има какво да разказваш!
– Именно! Трябва ясно да им покажа мястото им! Иначе съвсем ще си повярват…
Тя пристъпи към тоалетката и хвана флакончето „Chanel №5“ — неизменният аромат през целия ѝ живот; ухание на успеха, превъзходството и властта.
По-късно — докато пътуваха с колата към ресторанта — Маргарита продължаваше мислено да преживява предстоящата среща със сина си и жена му: представяше си смутените им лица, неловките движения и евтините дрехи… Тази мисъл някак я успокояваше — сякаш вече бе победила.
— Сигурна ли си че това е добра идея? — попита Теодора прекъсвайки мислите ѝ.— Може би не трябваше изобщо да ги каниш?
Маргарита я изгледа учудено:
— Жал ти е за тях?
— Не… просто… струва ми се грозно така — все едно ги излагаш нарочно…
— Глупости — махна с ръка Маргарита.— Просто ми е интересно какво са станали… Освен това това е моят юбилей — имам право сама кого ще поканя!
Теодора въздъхна но повече нищо не каза: знаеше че спорът с Маргарита няма смисъл…
В ресторантската зала цареше атмосфера на очакване примесена със солидни клюки: гостите на Маргарита като ято врабци бяха струпани един до друг шушукаха помежду си надничайки към входната врата…
Тежките кадифени завеси които обикновено скриваха уличната суета тази вечер приличаха повече на символична кулиса зад която протича собственото им представление…
— Помниш ли сватбата им? — промърмори пълната дама във фуксиева рокля прикривайки устни с дантелена кърпичка.— Елена беше облечена в някакъв памучен сарафан а Виктор явно носеше чужд костюм…
— И старият им автобус — пискливо добави строга жена по делови костюм.— По-скоро мобилен кокошарник!
— Помня колко съсипана беше тогава Маргарита… Синът й висшист а тръгнал по селата… И то точно с тази простачка…
Третата участничка — слабичка блондинка с разрошена прическа — подхвана разговора:
— А помниш ли как Виктор работа търсеше? Все някакви стартъпи проекти… Нищо свястно! Маргарита все му уреждаше работа а той все проваляше всичко… Бездарник!
Групичката прихна със смях: във всяко изречение звучеше смесица от завист към положението на Маргарита и злорадство спрямо съдбата на нейния син… Всички бяха убедени че принадлежат към висшето общество където успехът идва не чрез труд а чрез връзки или добър брак…
Отстрани до бара двама мъже в скъпички но демодирани костюми обсъждаха ситуацията доста по-прагматично…
